петък, 26 октомври 2012 г.

Философия на изд(ев)ателствата или как не се пише пост

Ако искате да пишете пост, но не знаете за какво, първо и единствено правило: не го пишете. Има десетина други дейности, които бихте могли да свършите, без да навредите на човечеството.

В издателски смисъл това правило се отнася за книга, която не е трябвало да бъде издавана, но сама се е издала в пълен разрез с философията и убежденията на издателството и въпреки подсилената охрана на печатниците.

Второ, открили сте идея за пост, но думите не ви идват. Решението, което веднага ражда непредубеденият ви буден ум е, че няма начин все някой вече да не го е казал достатъчно оригинално преди вас. Бърз сърч в Гугъл ви дава богат материал. Възможно е да ви даде и изцяло нова идея бетер с текста - контрол це, контрол ве. Но практиката казва: не го правете!

Разбира се издателствата съществуват именно защото го правят.

Трето, постът ви е критичен и самомнителен. Написали сте го такъв, защото целта ви е била такава. Вие сте стожер на критичната мисъл и държите останалите да го знаят. Разбира се, може да получите няколко злостни коментара, но поне сте убеден в правотата си и не ви пука. И наистина в коментарите под поста се разразява драма - вие рефрешвате, а те стоят на нула. Пиете пето кафе и започвате да преправяте текста. След няколко редакции получавате коментар от Почивка в Дубай: "Страхотно е. Прекрасно написан текст. Благодаря". Извод: не редактирайте. Ако бяхте оставили оригиналният вариант, дори Почивката щеше да си спести спама.

Колкото до издателствата, те и без това не редактират - нито преди, а още по-малко след издаване. Питайте Сиела.


Хей, издателствата, не ме бийте. Текстът е на Ламот, аз просто наруших второ правило.

понеделник, 10 септември 2012 г.

RATIOнализирай иRATIOналното


Има Google, има Wikipedia, има специализирана литература, има дори и преведен TED, но колко от тях са достатъчно интерактивни, че да ви въведат в атмосферата, да ви срещнат анфас с интелигентни, будни хора, с които да споделите опита и знанията си, и в крайна сметка да ви забавляват от сърце? RATIO е инициатива, която има за цел именно това - не просто да ви информира за новостите и достиженията в най-различни области на научната мисъл, но и да ви направи част от тях. Така че, ако във вас, както казва Ленард Съскинд, има едно егоцентрично човече, което държи да знае всичко, просто за да може да твърди, че е право, то мястото ви е в Младежки театър Николай Бинев на 29 септември - входът е 10 лева (7 за студенти).

Лектори ще са:

- професор Кристофър Френч, британски психолог, специализирал се в психологията на паранормални вярвания и аномални изживявания. Той завежда отдел за изследвания „Аномална психология“ към Goldsmiths, University of London, а често участва и в конференции, радио и телевизионни предавания, където представя научната гледна точка за разнообразни паранормални твърдения.

- д-р Леандър Литов, ръководител на катедра “Атомна физика” в СУ “Св. Климент Охридски” и ръководител на екипа от Софийския Университет работещ в CERN, който ще говори за Хигс бозона

- астрофизикът Владимир Божилов ще даде отговор на въпроса „Сами ли сме във Вселената“. Негова специализация е търсенето на екзопланети - планети около звезди извън Слънчевата система.

- д-р Сара Сантош ще представи „Съкровищата на геометрията“. Лекцията включва любопитни геометрични факти, тайни за перспективата, урок по морски шах за напреднали и триизмерни калейдоскопи. Теоремите отстъпват по брой на демонстрациите с участие на публиката.

Да си само практичен е скучно - бъди и рационален.

сряда, 29 август 2012 г.

15 класически произведения за оркестър, които съм изтъркал от слушане

... невключващи вече споменатите тук. Класацията е субективна до премаляване и обхваща единствено оркестровата музика, с която самоназидателно се изтезавам от около 15-годишен. Аналогът на същата класация, но обхващаща вкусовите предпочитания на Влади с акцент върху камерната музика, можете да прочетете и прослушате тук.

15) Beethoven: Symphony No 10 - започвам с гвоздея в програмата, понеже знам, че на следващия параграф в най-добрия случай ще сте само заспали, а не мъртви от скука, например.

За първи път се чува нещо за недовършена симфония през 1844-та, когато секретарката на Бетовен споменава за такава. Малко по-късно скиците на въпросната са прегледани от един от най-известните "бетовенисти" по онова време, който заключил, че не представляват нищо повече от поредното интро сред многото такива нахвърляни от Бетовен през различни части от живота му. Една от причините обаче за това мнение бил и фактът, че скиците били почти нечетаеми, тъй като Бетовен не се славел с краснопис, а и правел корекция след корекция, добавяйки в полетата цели пасажи от прелетни ноти. Едва през 60-те години на 20-ти век започнали сериозните опити този хаос да бъде въведен в някакъв ред и макар първоначално усилията да били без особен успех накрая един съвременен бетовенист на име Бари Купър довел нещата до нещо като артистична интерпретация на първото действие от недовършената Десета симфония. Въпреки че само по себе си това не е нота по нота произведение на Бетовен, то звучи буквално като негово и на база на скиците, може да се предположи, че е най-близо до това, което някога е било в главата на великия композитор.

Въздействието на тази първа и единствена част си проличава с пълна сила след шестата минута и, ако оттам нататък в следващите 3 минути не усетите и най-малък трепет на въодушевление от звучащото, то спокойно можете да се разкарате от блога ми.




14) Rachmaninoff: Symphony No 2 - не бих казал, че ми е сред големите любимци от композиторите на симфонична музика, но специално втората му симфония e своеобразен апотеоз на творчеството му.



13) Ravel: Alborada del gracioso - ами купих си диск с Болерото (онова оригиналното, дето е около 15 минути и след края му главата ми още 15 минути продължава да бучи в такт) и от там нататък знаете - второ-трето и като се нахендрих на това "парче", внезапно се отнесох в едни неземни, направо подземни селения. Много нетрадиционно, но пък и съвсем типично за Равел:



12) Glinka: Ruslan and Lydmila - Overture - не вярвам да има някой, който да не я е чувал.




11) Berlioz: Symphonie Fantastique - това е едно от произведенията, за което все още съвсем отчетливо помня кога и при какви обстоятелства съм слушал. Единият път особено силно ми се запечата, понеже беше в слушалнята на библиотеката. Ами, да, навремето, когато дори дайлъпът все още беше панацея, имаше и такива места. Слушах го на грамофон с изкорубени слушалки. Пращеше като за световно. Както се казва - жива класика. А "Маршът към ешафода" е смразяващ кръвта.



10) Mendelssohn: Hebrides Overture (Fingal's Cave) - въпреки че напоследък забелязах как леко ми писва от него, все пак това е една много продължителна любов, която нямаше как да не се изтърка по някое време.



9) Schumann: Symphony No 4 - Scherzo - нали знаете как като слушате дълго време едно нещо, после направите пауза и след време пак го чуете, изведнъж то започва да ви се струва като най-известното произведение звучало някога и съответно общо взето всеки трябва да го е чувал. Така е с това скерцо на брат Шуман и е толкова надъхващо, че всеки път, след като го чуя, имам усещането, че мога да повдигна задника си с едно ставане от стола. Без майтап!



8) Mahler: Symphony No 1 "Titan" - Малер е приемникът на Брукнер - естественото следващо стъпало в развитието на неповторимото съчетание между грандиозност и трагизъм. Нямате си на идея за какво говоря? Просто слушайте:



7) Mussorgsky: Night On Bald Mountain - ако това беше изтривалка пред входна врата, от нея вече щяха да са останали само нишки. Въпреки че се опитах да избегна споменаването на прекалено известни неща, това просто нямаше как да го пренебрегна. Затова пък ще си спестя "Картини от една изложба", въпреки че и те са в същата категория на изтърканост.



6) Schubert: Symphony No 8 'Unfinished' - от 13:35 нататък се случва нещо, което пренаписва историята на трагизма в музиката. Помня как рипийтвах по 20 пъти този момент и все не ми стигаше.



5) Prokofiev: Symphonies No 1 - една от най-ведрите симфонии в класическата музика изобщо. Разглобявала ми се е устата в опити да си я тананикам. Опитайте, просто е невъзможно. Но пък всяка фибра в тялото ви ще напира да се включи в ритъма.



И понеже не ми се иска да изневерявам на традицията, а в поста за скерците бях отделил призовите места за Брукнер, сега май е ред за другия гений, този път на славянския фронт. Будьте гатовъй! (or something...)

4) Rimsky-Korsakov: Symphony No 1 - още в първите двадесет секунди си проличава геният зад тези ноти. Единственото, с което мога да ги сравня е краят на недовършената на Шуберт, но докато там става дума за край - следствие от останалото, тук сякаш цялата масивност на произведението внезапно се стоварва върху вас и ви оставя бездиханни.



3) Rimsky-Korsakov: Scheherazade - ах, тази Шехерезада! Както сигурно вече стана ясно, повечето от произведенията тук имат своя корен в диск, който съм си купил преди на майната си и години, та този диск беше сред най-ама-най-въртените от всички - чак се чудя, че все още е здрав. Браво Римски, браво Корсаков!



2) Rimsky-Korsakov: Symphony No 2 "Antar" - вече ми се изчерпаха суперлативите, но и без това за симфония Антар каквото и да се каже, ще е малко. Едно от най-пълнокръвните класически произведения писани някога. В момента я слушам и буквално настръхвам до върха на пръстите на краката си. И до ден днешен я имам качена на всичките си флашки и плеъри, макар и да не я въртя особено често. Цяло щастие е, че има такива композитори, като Чайковски и Корсаков, само е жалко, че и двамата не са се постарали да оставят по-богато симфонично наследство.



1) Giya Kancheli: Styx - а това е едно "мое" откритие, и пак спазвайки традицията от предния класически пост, ще метна най-неизвестното най-отгоре. От осмата минута нататък започва да набира скорост едно титанично изригване, което в 9:20 се разстила като пирокластична вълна над градче в подножието на вулкан. Произведението е около 30 минути, затова и в тубата го намерих разделено, така че следващите части ще трябва да си ги навържете сами. Тежко е, едва ли ще се хареса на повечето от вас, но онзи момент от 9:20 кърти стенописи, а нежните моменти, като този от 2:10, могат да разплачат дори надгробни камъни.


...

събота, 11 август 2012 г.

Ревю: "Непознатата вселена" от Боб Бърман


Преди 250 милиона години огромен метеорит се сблъскал със Земята. Мощта на удара била толкова чудовищна, че превърнала твърдата сяра в наситени серни газове, "които изпълнили около 40% от земната атмосфера. В резултат на това безумно глобално производство на киселина океаните буквално се мариновали и повърхността им заприличала на лимонов сок! Земята била едва ли не нокаутирана."

Както е видно, Боб Бърман е толкова образен и забавен в обясненията си, че книгата спокойно може да мине и в графата "Хумористични", с тази разлика, че освен да ви забавлява, от нея ще научите и такива неща за ежедневието, които задължително ще повлияят на начина, по който възприемате даденостите около себе си. Например, гаджето ви вече няма да е просто гадже, а биологичен продукт на милиони години еволюция. Не й/му го казвайте, може и да не остане очарован/а.

Освен популяризатор на науката Бърман е физик, преподавател и автор в списание за астрономия. Не е корифей от величината на Хокинг, Съскинд и Краус, но както и в случая с Бил Брайсън (автор на "Кратка история на почти всичко", който няма докторски степени в областта на точните науки), това може би се оказва предимство, защото дава възможност на автора да слезе на нивото на лаика и да даде обяснения, които, ако беше нобелов лауреат, нямаше да му ходят на реномето. Как иначе би написал, че, след като на нашите прадеди им окапала козината, понеже им пречела във водата, растителността по главите им останала, за да могат малките им да се хващат за нея, за да не се удавят?

Също в тази връзка и оставайки на същата тема, това му дава и свободата да представя теории, които все още не са напълно възприети от академичния свят, като например тази за акватичната маймуна. Според нея хората са произлезли от група праисторически маймуни, принудени да живеят до водни басейни и приучили се да живеят съобразно средата, ядейки миди и дори да плуват. Един от интересните факти, подкрепящи тази теория, е че съвременните маймуни никога не ахват за разлика от нас, което се обяснява с наследственост от акватичните маймуни, които при опасност поемали дълбоко въздух и така се гмуркали под водата.

И тъй като книжката е доста всеобхватна като тематика, за какво все пак не се говори в нея? Ми реално май няма тема, която да не засяга - от това, с което се сблъскваме всеки ден, до онова, което обикновено остава забулено от милиардите километри над главите ни, делящи ни от далечни планети и звезди. Знаете ли например, че "от раждането до смъртта си ние вдишваме предимно азот, който съставлява около 78% от въздуха. Това не ни вреди, но не ни и помага особено - също като музиката в асансьор." А че до 2012-та с непрекъснатото усъвършенстване на астрономическата техника, могат да бъдат открити планети много подобни на Земята? Всъщност, докато последното не е било възможно през 2004-та (когато е издадена книгата), сега то вече е факт, който Бърман много точно предсказва.

Как можем да определим едно нещо, като невъзможно? "Възможно ли е например насаме в гората катеричките да разговарят помежду си на френски?" Естествено, че да, но твърде вероятно е времето на Вселената, в която живеем, да не стигне, за да могат обстоятелствата да доведат нещата до този меко казано странен развой на събитията.

А питали ли сте се как биха изглеждали едни извънземни? "В най-слабите кино творби те понякога са подобни на сепии и обсебват телата на когото им скимне - процес, който по разбираеми причини променя личностните характеристики на хората, като обикновено първата жертва е чувството за хумор. Но влизането в чужди тела изглежда странно занимание за пришълци. Ако ние открием лигави сепии на някоя друга планета, едва ли първата ни мисъл ще бъде: Хайде да се намърдаме в тези гадни неща и да видим дали не можем да станем като тях."

Ако обичате да се излежавате до късно дори и когато в същото време можете да се цамбуркате в морето и после да си печете кълките на пясъка, помислете си дали не е по-добре да си отспите на обяд, когато интензитетът на вредните ултравиолетови лъчи е с 80% по-силен, отколкото в часовете преди 9 сутринта и след 17 часа следобед.

А предполагам всеки е чувал за изключително трудното доказателство на така известната теорема на Ферма. А след като е толкова известна, знаете ли я какво гласи? Аз, да си призная, не знаех, а всъщност е много просто. Навремето Ферма погледнал Питагоровата теорема и се запитал защо и сборът на кубовете на катетите в правоъгълния триъгълник не е равен на куба на хипотенузата, както твърди Питагоровата теорема само че за квадратите на страните. Всъщност нито една степен след втора, не изпълнява равенството от Питагоровата теорема, но това било доказано чак през 1995-та година от учен, който преди това се трудил 8 години над проблема и резултатът бил доказателство в 200 страници, което дори и много добри математици трудно биха разбрали.

И въпреки че наснимах още около десетина изключително забавни и интересни моменти от книгата, за да ги включа в това ревю, ще спра до тук, за да не ви развалям удоволствието от четенето. И все пак, който все още има нужда от убеждаване да си я вземе, може да зачете следващите снимки (цък върху тях):








сряда, 4 юли 2012 г.

Чарлз Буковски - бг библиография

Смятам да съм кратък, защото и без това нямам думи от вълнение, а и то няма какво толкова да се каже.

В денят, в който официално бе оповестено засичането на Хигс бозона, успях да се сдобия с последната липсваща ми книга на Буковски от всички, издавани някога на български език:
Ето и списък с годината на издаване и съответното издателство:

Любовни истории на обикновената лудост, изд. Архетип, 1991
Factotum (Момче за всичко), изд. Парадокс, 1994, изд. Фама, 2006
Поща, изд. Алекс Принт, 1995, изд. Алекс Принт (вестник Труд), 2005
Жени, изд. Алекс Принт, 1995, изд. Фама, 2008
Гореща музика, изд. Алекс Принт, 1995
Холивуд, изд. Алекс Принт, 1997, изд. Фама, 2007
Криминале, изд. Обединени издатели, 1997, изд. Фама, 2009
Присмехулнико, пожелай ми късмет, изд. Софттрейд, 2000
Записки на стария мръсник, изд. Прозорец, 2005
Всичко на масата, изд. Фама, 2006
На юг от никъде, изд. Фама, 2008, изд. Фама, 2012
Любовта е куче от ада, изд. INK, 2009
Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба, изд. Фама, 2010
Нощни улици на лудостта, изд. Прозорец, 2011

Подредени в секцията:
С четири от тях се сдобих много трудно, а тази от днес трябваше да я чакам повече от година, за да пуснат нов тираж (още средата на миналата година предното й издание беше изчерпано навсякъде).

Забележителното, макар и в моят случай това да не е толкова невероятно, е че съм чел само четири, а други две са до половината (единият сборник с разкази и сборника с поезия). Сега си мисля, че спокойно мога да подпукам и останалите.

неделя, 24 юни 2012 г.

My All-Time Favorite Overtures

Аналогичната класация при Влади. Без предисловия, ето какво сбрах от дългите си прашни нощи с класициците. Е, и цици имаше, но по-малко. Две от тях диригентстват Сибелиус:

10. Sibelius - Karelian Overture, Op. 10
Има композитори, които иритират с пропуснатите възможности в творбите си. Появяват се мотиви, които те грабват с изчистеността и енергията, която акумулират, и оттам нататък цялото ти същество се съсредоточава върху тях и нюансирането им. Добре ама композиторът е странна птица и е решил, че има своя концепция за интригуващото, която не включва твоите очаквания, и се отнася в някакви скучни цигу-мигута. Това се случва и при Сибелиус, когато прокарва мелодията от 2:44 минута, която 45 секунди по-късно изчезва в небитието и никога повече не чуваш за нея - дори и в криминалните хроники. Интересното за тази творба обаче е, че увертюрата всъщност е реконструирана сюита, към която има още 10 части, които обаче явно не са толкова любими на звукозаписните студия и оркестри, защото я няма никъде. Затова пък самата сюита я има навсякъде и там, слава богу, "орнаментът" от по-горе, се среща малко по-често.

9. Verdi - Rigoletto - Overture
Риголето, наред с Травиата, ми е сред любимите опери на Верди, понеже, тъй да се каже, аз съм оперен мейнстриймър. Увертюрата е покъртителна и не просто загатва ами направо помита с трагизма си. А тук съчетанието й с видео е много близко до арт:


8. Tchaikovsky - 1812 Overture
Сред първите ми "оригинални" дискове. Дълги нощи съм го въртял и, въпреки леката си тромавост, е пример за неподражаема грандиозност. При Влади можете да прочетете повече подробности около написването на творбата, а тук - за обрисуваното историческо събитие.


7. Beethoven - Overture "Egmont"
Въпреки, че в повечето от симфониите си звучи адски еднообразно и скучно, увертюрите му все пак разкриват на какво е способен. А следващата му в класацията, разкрива даже много повече.


6. Mendelssohn - Fingal's Cave (The Hebrides Overture) op 26
Този човек ми е много близък по емоционалност, особено в скецрите на симфониите си.



5. Mozart - Don Giovanni - Ouverture
При Влади.


4. Beethoven - Overture "Coriolan"
А така, нека Карлос ви се накара в тоя абсолютен шедьовър.


3. Rossini - William Tell - Overture - II. Storm
Ох, втората част - "Буря" - е истинско торнадо.


2. Tchaikovsky - Fantasie-Ouverture - Romeo una Julia
От 6-тата минута нататък се излива някакъв абсолютен порой. Е, след това има баналности, но "пороят" ги компенсира, а и за разлика от иритиращите композитори, Чайковски не забравя кое прави творбите му шедьоври.


1. На първо място не мога да поставя нищо. Щях да вмъкна на десето място една увертюра на Черубини, ама Ютуб не е чувал за нея. Както и да е, ето нещо друго, което ще ви изпие кръвчицата, защото, бога ми, заслужава си първото място:
Heinrich Marschner - Der Vampyr - Overture:


сряда, 18 април 2012 г.

Ревю: "Хроника на римските императори" от Крис Скар


Доскоро имах само груба представа за това какво е представлявала Римската империя и кои императори са оставили ярък отпечатък върху съдбините й, но не знаех как е започнало всичко, кое е движило развитието й през вековете и кое точно е породило и предопределило величието или падението на един или друг от управниците й. Естествено има много книги посветени на конкретни императори, но те разкриват само малка част от цялостната картина. Затова тук ще се опитам да обрисувам основните щрихи на един, колкото велик, толкова и мерзък период от историята на човечеството.

Октавиан Август
Та, всичко започва 700 години пр. Хр., когато Рим е малък град-държава управляван от царе. Само 200 години по-късно царете абдикират и властта се поделя между сенат и народно събрание. Следващите почти 450 години тази примитивна демократична структура успешно управлява града, който постепенно се разраства в Империя благодарение и на успехите на своята армия. Една от армейските единици е ръководена от генерал на име Гай Юлий Цезар, който след успехите си в Галия, се завръща в Рим и узурпира властта. Той обаче не дава някакъв конкретен облик на своето управление и след пет години, прекарани в пререкания със Сената, бива убит. Убийците му на свой ред също биват убити и властта преминава в ръцете на двама души - осиновения племенник на Цезар - Октавиан, който оглавява западната част на империята и същият този Марк Антоний, който малко, след като застава начело на източните земи, неизлечимо "хлътва" по египетската царица Клеопатра. По-късно от трагедиите на Шекспир става ясно, че Марк  Антоний изобщо не е трябвало да си занемарява имперските задължения, защото, както е известно, трагедиите нямат щастлив край. Октавиан публично обявява пред Сената, че съвластника му сплетничи с Египет и така Рим му обявява война. Много скоро армейските части на любовника са разгромени, а той посяга на живота си, последван и от Клеопатра. Така след този "кратък" 700-годишен период Римската империя най-после се сдобива с официален император в лицето на Октавиан, който се самонарича Август и властва повече от 40 години. Малко са следващите императори, които ще могат да се похвалят с такова дълголетие на престола, както и с толкова успешно управление на Империята.

Някой иска ли да ги нарита тия двамата?
Калигула (37-41 сл.Хр.) е третият подред император и идването му на власт е белязано с надежди за просперитет и стабилност в Империята след противоречивите години на управление на предшественика му Тиберий. Естествено всички знаем що за кучи син се оказал галоша ("калигула" означава "ботушче" - прякор, който той ненавиждал и наказвал със смърт дръзналите да го използват). Поради различия в характерите, Калигула принудил първата си съпруга да се самоубие, а скоро след това, обхванат от силен пристъп на параноя, наредил да убият втория престолонаследник на Тиберий - с десет години по-младия от него Гемел, както и командирът на преторианската гвардия - Макрон. Колкото и жесток да бил в това отношение Калигула все пак бил любящ брат и често бил заварван в леглото на сестра си Друзила. Тази сантименталност обаче не му попречила да заточи другите си две сестри, задето били уличени в заговор за преврат. Ако кажем, че Калигула е бил жесток към всички поданици на империята всъщност ще сгрешим, защото той неимоверно много обичал своя състезателен кон. Въпросният живеел в лукс в мраморна конюшня, ядял от царската трапеза и дори му било предложено консулско място.

Месалина рулс
Следващият император, Клавдий (41-54 сл.Хр.), бил известен най-вече с жена си Месалина, която без особени трудности го отменяла в убийствата на врагове и съперници за императорското място, а дори и на сенатори, като им измисляла неверни обвинения. Тези й отговорности не й пречели да развратничи с онези, които оставяла живи. Скоро обаче прекалила и самият Клавдий я заподозрял в опит за измяна, след като в негово отсъствие се омъжила за някакъв с претенции за трона, заради което и двамата били екзекутирани на часа.

Следващият император бил Нерон (54-68 сл.Хр.). Едва ли е съвпадение, че той е син на по-малката сестра на Калигула, която чрез подмолни средства се омъжила за Клавдий и отстранила останалите кандидати за престола, включително и синът на самия Клавдий. Естествено накрая за full house отровила и Клавдий. Нерон й се реванширал, като пет години след възкачването си, се опитал да я отрови. Тя обаче била подготвена за подобни изненади и отървала кожата. Измъкнала се и по-късно, когато оловният таван в каютата на кораба, с който Нерон я изпращал, паднал връз леглото й, но високите му табли я спасили. Дори и след потапянето на същия този кораб, наредено пак от сина й, тя успяла да се спаси с плуване. На Нерон обаче му писнало от превземки и изпратил преторианци да я убият.

Добитъкът Нерон
През първите пет години от управлението си Нерон се представил като покровител на изкуствата, страстен почитател на гръцката култура и като трагичен певец, но не в смисъла на човек пеещ трагични песни. Жени помятали на неговите представления, мъже се отегчавали до смърт и ги изнасяли на носилка, а дори и бъдещият император Веспасиян бил изгонен, след като заспал най-блажено. Вероятно това натъжило Нерон и го принудило нощем да излиза с компания от доверени придворни по улиците на Рим и преоблечен, като обикновен гражданин, да изнасилва жени и момчета, както и да граби и убива безнаказано. Скуката от тези му рутинни занимания го тласнала към организирането на пищни оргии, разиграването на гротески хомосексуални сватби, в една от които се изживял, като булката, а в друга - като младоженец, а когато си харесвал нечия чужда невеста, направо нахлувал на сватбата й и я отмъквал. Повечето жени, за които се женел обаче, бързо му доскучавали и той ги убивал. Говори се, че това била причината да нареди убийството на собствената си майка, но все пак това са само слухове.

След като Нерон подпалил Рим, за да освободи място за своята резиденция, нещата стремглаво тръгнали към Голгота. Едва на 30 години, но с много оргии и убийства зад гърба си, Нерон вече бил мразен от всички. Самоубил се, пронизвайки се с кама в гърлото. Така светът загубил един голям артист, каквито били и последните му думи, но по-важното било, че светът се отървал от един пълен кретен.

Траян
След него следва една чета от кратко управлявали императори, често убивани от наследниците си, и така това продължило до възкачването на Траян (98-117 сл.Хр.), който останал в историята като един от най-великите и прославени римски императори. Умрял от сърдечен удар и в следващите години бил наследен от още трима достойни мъже, последният от които бил Марк Аврелий (161-180 сл.Хр.). През този 80-годишен период, Рим достигнал своя икономически и политически разцвет, макар че по времето на Марк Аврелий различни беди сполетявали Рим под формата на сухи години и нахлуване на германски племена от север, но това било бял кахър на фона на това, което се задавало с възкачването на Комод (180-192 сл.Хр.).

Що за изрод бил пък той ще ви оставя сами да прочетете и, въпреки че след него от време на време се възкачвали и достойни императори, историята на Рим всъщност се развила по такъв начин, че сега можем да твърдим, че е била в пъти по-отвратителна и от най-мерзките събития от романите на Джордж Р.Р. Мартин. В дълъг период от време следващите императори собственоръчно заколвали предшествениците си и убивали на общо основание, когото и както им скимне. Водят се и много кръвопролитни войни на север, изток и запад, а най-забележителното е, че претендентите за императорската корона никнели като гъби, което водело след себе си до сблъсъци между части на самата римска армия.

През 312 сл.Хр. император Константин обявил християнството за официална религия, и така тя изместила старите богове, благодарение на което обикновените граждани си докарали на главите още един тиранин - християнската църква. 150 години след това блясъкът на Рим от времето на Траян и Марк Аврелий съвсем угаснал и през 476 абдикирал и последния император.
Ся значи тук Константин (вляво) се запознава с Исус Христос (в средата) и го подкупва с торба жълтици, за да му даде книгата с лъжи, а Исус казва: "Нье! Ако имаш една империя, трябва да дадеш половината!" и Константин дал половината империя на църквата

петък, 23 март 2012 г.

Ревю: "В разредения въздух" от Джон Кракауер

През май, 1996-та, Джон Кракауер, 42-годишен журналист в списание за алпинизъм, е изпратен на Еверест да отрази екологичния проблем, предизвикан от туризма. По това време върхът отдавна не е непристъпна крепост и ежегодно стотици професионални алпинисти и любители опитват поне веднъж в живота си да стъпят на покрива на света. Не малък процент от тях успяват. Маршрутът в голямата си част е "утъпкан", на повечето места по ледените склонове са опънати осигурителни въжета, а водачите на групите са опитни планинари, покорявали и други осемхилядници. Всъщност и 14-те върха в света, извисяващи се на височина над 8 хиляди метра над морското равнище, са близки съседи в хималайската верига. Например най-близкият връх до Еверест, с който ги дели само едно седло, е четвъртият по височина връх в света. Звучи почти безобразно да изкачиш единия без да не отскочиш до другия.
Но колкото и лишено от предизвикателства да изглежда, изкачването на Еверест всъщност е изпитание на живот и смърт. Според сухата статистика от 1921 година до 1996-та върхът е изкачен 630 пъти и е взел 144 жертви, т.е. един на всеки четирима е намирал смъртта си. Как ви се струва да се разделите със семейството си и да им кажете, че има 75% шанс да се върнете и 25% - да не ги видите никога повече? Разбира се, преди изобщо да си представите подобна ситуация, ще са ви необходими поне 5 години усилени тренировки в изкачването на далеч по-ниски върхове, ще трябва да се запознаете с видовете екипировки, подходящи за различните изкачвания, да се научите да се движите в група, да търпите пронизващ студ, неколкократно да се излагате на ниско атмосферно налягане с ниски концентрации на кислород, за да привикнете, и най-накрая, за разнообразие, да си отговорите на въпроса дали все пак искате да рискувате живота си, за да покорите едно нищо и никакво ледено парче земя по стечение на обстоятелствата оказало се най-високо от всички останали.

Джон Кракауер не се съмнява в мотивацията си. Цял живот е изкачвал върхове и досега само високите такси за включване в организирана експедиция и не особената престижност да изкачиш Еверест по най-отъпкания маршрут от южната страна, са го спирали да се захване с начинанието. В средите на алпинистите забележително е да направиш по-трудното. Да изкачиш вторият по-височина връх в света К2 от технически по-трудната страна и то през зимния сезон е подвиг, защото е равносилно на това да се пребориш със статистиката, която казва, че шансът да оцелееш е под 20% процента. Но Джон вече е на преклонна възраст за алпинист и открилите се шансове трябва да се преследват до край.

Естествено никой не очаква голямата трагедия, която ще сполети трите експедиции тръгнали по едно и също време нагоре към върха. Климатът е благоприятен, мусоните са временно затихнали, а пътят нагоре изглежда, като опънат по конец. И все пак нещо се обърква.
Rob Hall, Scott Fischer, Anatoli Boukreev, Jon Krakauer. Двама от тях намират смъртта си 
Кое е забележителното в тази книга? Вероятно фактът, че е разказана истинска история, в която авторът лично е взел участие, сам се е сблъскал с пронизващия студ, с опасността от хипотермия, с риска да получи белодробен и/или мозъчен отток, предизвикани от ниското атмосферно налягане и разредения въздух на недостъпни за спасителни операции с хеликоптер височини. Може би фактът, че от първо лице разказва за хората, които е опознал и част от които са замръзнали и умрели пред очите му, докато той самият е бил на косъм да последва участта им. А може би идеята, че колкото и банално да звучи, човек цял живот се бори със собствената си природа, а териториите над Зоната на смъртта (височини над 7800 метра надморска височина) са арената на най-суровият сблъсък.

Не е особено обективно да давам оценка на почти документална книга, но Кракауер освен журналист е и добър писател, с изчистен от превземки и прекалена описателност стил. Това само по себе си е вече един голям плюс и заслужава нищо по-малко от 9/10.

неделя, 11 март 2012 г.

My All-Time Favorite Scherzos

Скерцо (на италиански: scherzando - весело) е музикален жанр, възникнал от придворния танц менует, който е в 3/4 такта. Изпълнява се най-често в живо и бързо темпо - Allegro, Vivace или Presto. Виенската класика (Хайдн, Моцарт) използва скерцото като част от сонатата или симфонията.
Преди няколко дни с Влади Неколов решихме, че трябва да спретнем по един пост, за да увековечим влечението си към скерцото, като част от симфоничното произведение. Аз, като пълен музикален профан, освен да слушам и да се възхищавам, друго не мога, затова и няма да се впускам в критически ревюта на долуупоменатите произведения. Всъщност, ако някой ме пита дали нещо е в такт 3/4-ти или 15/16-ти, аз ще вдигна рамене и ще се оттегля засрамено в ъгъла. Плюс това не правя голяма разлика между алегро, скерцо и престо. Предполагам, че това е момента, в който трябва да започнете да ме замервате с домати.

И все пак тази ми музикална некомпетентност не ми пречи да откроявам красивата музика и с настоящата класация смятам да докажа това. Също така, ако някой е пропуснал да си го отбележи, аз съм музикален сноб, щото слушам класическа музика и ме кефи. Това го казвам, за да избегна всякакви недоразумения по въпроса.

(за да не товаря зареждането на блога, а и защото ме мързи, няма да ембедвам видеото - линковете са направо към произведенията в тубата)

10. Beethoven - Symphony No 9 in D minor Op. 125 'Ode an die Freude' - 2. Scherzo, molto vivace
Въпреки че Бетовен отдавна не ми е сред любимците, все пак с него "открих сезона" на класическата музика в живота си, затова и 9-ата плюс 5-ата и покъртителното Allegretto от 7-ма, винаги ще си останат крайъгълния камък в класическия ми вкус.

9. Franz Berwald - Sinfonie No 4 in E flat  major - III. Scherzo. Allegro molto (скерцото е на 15:28)
Малко известен композитор, но и четирите му симфонии са жизнени, непретенциозни и не натоварващи (за разлика от тези на Бетовен, например).

8. Tchaikovsky - Symphony No 2: 3. Scherzo and trio: allegro molto vivace
Някой може ли да ми обясни защо Чайковски е написал само шест симфонии, а протяжния и еднообразен Хайдн има 106? (в интерес на истината има 104, ама все там).

7. Dvorak - Symphony No 9 “From the New World” (III Movement)
Всъщност Дворжак ми е любимец още от времето, когато захаресвах Бетовен. 9-ата я имам на CD, в което освен нея са включени два славянски танца плюс Scherzo capriccioso, което също бях "изтъркал" от слушане.

6. Mendelssohn - Symphony No 4 - Saltarello, presto
Винаги съм смятал, че скерците на Менделсон са едни от най-забележителните евър, докато не открих, че нямал такива?! Голям пропуск, Менделсоне, ама това престо за мен си е живо скерцо и винаги ме побърква от кеф, затова който иска да ми опонира, да се нареди на опашката.

5. Bruckner - Symphony No 0 - Schrezo. Presto
За мен класическата симфонична музика може да се обобщи така: "Брукнер и разни други композитори". Та оттук нататък няма да сте много изненадани. Въпреки че първите две симфонии на Брукнер са едни от най-незаслужено пренебрегваните творби и липсват поголовно в повечето боксет-и със симфониите му, те са и най-лишените от пеструвки и мен лично много ме радват.

4. Bruckner - Symphony No 4 “Romantic” (III Movement)
Много ми харесва.

3. Bruckner - Symphony No 8 - II. Scherzo. Allegro moderato
Ужасно много ми харесва.

2. Bruckner - Symphony No 1 - Scherzo
Адски много ми харесва.

1. Bruckner - Symphony No 7 - III. Scherzo. Sehr schnell
Свърших! Тъй де, с класацията. Когато "открих" скерцото на 7-ма, го слушах няколко месеца без прекъсване. Лягах си с него, ставах с него, правих джогинг с него, а пък в тоалетната няма да ви казвам как само разтърсваше блока. Все още, като го чуя, настръхвам. Не мога да си представя нещо по-велико от него. Ако някой ден изкача Еверест, задължително ще си го пусна на върха.

А професионално обоснованата класация на Влади можете да чуете и прочетете тук.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Здравейте мили дечица!

Днес ще ви разкажа една от най-известните приказки, появявали се някога на бял свят. Всъщност тя е най-известната от всички и вероятно ви е писнало да я слушате, но какво от това? Зорито ми заръча да ви я разкажа, затова заемете тай-чи поза и слушайте внимателно.

Приказката е много стара, мисля че е отпреди първото фараонско царство, т.е. по-стара е и от баба ви, и е с около 4 милиарда години по млада от Лили Иванова, но кого ли изненадва това. В интерес на истината приказката е по-млада и от динозаврите, тъй като е само на 6 хиляди години. В нея се разказва за две човешки същества от коренно различен пол, които по стечение на обстоятелствата били обзаведени със 72-инчово LCD със SmartTV технология, вграден 500 гигабайтов хард диск, Интернет достъп и предплатен абонамент за HBO и Cinemax, както и за повечето интересни канали за възрастни. За голямо съжаление, на двамата им било забранено да го включват, но ако очаквате приказката да ви обясни защо, значи все още си мислите, че ако имам два шоколада, ще да ви дам единия.

Та всичко започнало с така наречените райски гадини. Няма грешка, тези малки гадинки наистина съществували по онова време и адски сгорчавали живота на най-щастливата двойка в Райската градина. Гадинките били две - едната се казвала Гоб Лин, а другата имала малко повече от хиляда и осемстотин имена, затова накратко й викали Дев'лин МакГрегър 666-ти. Сами разбирате от фамилиите, че съществата били роднини - нещо като вие и брат ви, но не точно, тъй като, ако в действителност нямате брат, а сестра ви постоянно ви лази по нервите, нищо няма да разберете. Всъщност това няма отношение към историята. Та в общи линии двете гадини първо не се обичали една-друга, но също, като сиамски близнаци, изобщо не можели една без друга, второ - не харесвали лук в манджа, освен ако не е ситно нарязан, за да си представят, че го няма, и трето - живеели, за да скапват живота на хората. За удобство при това свещенодействие (скапването на живота на хората) често изпълнявали ролята на доброто и лошото ченге.

Ето пример за това как точно действали: Дик и Сара, както се казвали двете човешки същества, обичали да ходят на гости у приятели, но понеже били единствените хора на света, много често си седели вкъщи и не гледали телевизия. И тъй като нямали какво друго да правят, вдигали скандали и нарушавали спокойствието на съседите. Съседите им на свой ред извиквали полицая на квартала Гоб Лин, който бързо се отзовавал и затропвал силно с палка по вратата на петия етаж, където живеели. Когато сред крясъци и ругатни, човеците все пак чували блъскането по вратата, те се усмирявали и усмихнати посрещали полицейския служител все едно нищо не се е случило. Той, естествено, ги предупреждавал мило, че семейните свади са нежелателни в квартала, тъй като нарушавали хармонията в цялата Райска долина, а и предизвиквали гнева на древното митично божество Дев'лин МакГрегър 666-ти, което имало навика да вари хора в големи черни казани. Но тъй като все още нямало никакви хора освен Дик и Сара, не си било изпробвало казаните и с нетърпение, чакало първите си клиенти.

Хората всеки път обещавали, че спират със скандалите, но тъй като накрая им писнало да правят мили очички на полицая и да го лъжат нагло, решили наистина да прекратят тази дев'линска практика и да мирясат за малко. Тъй де ама това адски им доскучало, а пък дистанционното на телевизора било близо до ръката на Сара, та много скоро двамата с Дик захласнати зяпали порно-каналите и се чудели "Защо тия се претърсват един друг така усърдно?!". Въпреки нехигиеничния характер на свещенодействията извършвани на екрана, двамата решили, че трябва да ги изпробват... незабавно. Започнали се едни гимнастики, които докарала схванат врат на Дик и изкълчен глезен на Сара, но с изненада те открили, че упражненията им харесват. За съжаление не се харесвали на съседите им, защото този път шумът бил още по-ужасен и огласял дори и полицейското управление на пет пресечки от там...

И така три дена яли, пили и се веселили! `Га бях там, `га ядох, пих и се веселих, не помня. Пък може и да са ме пропуснали в списъка на гостите.

Край.

П.П. Май никак не ми се получава, а и става доста дълго. :( Зори, сигурно вече нищо няма да ми възложиш. :( Става ли да си отработя заръката в диамантените рудници на цар Соломон? Ще ти донеса торба диаманти! Какво ще кажеш? :)

четвъртък, 5 януари 2012 г.

Почти 2011-та в книги

Отиде си една почти година белязана от почти успехи и почти пълни провали. Дните ми минаваха бързо, почти неусетно, а равносметката от тях говореше за не добро планиране и жесток мързел. Почти успях да започна да чета около 30 книги, но почти никоя от тях не прочетох. Всъщност изчетох от корица до корица само две:

"Паралелни светове" на Мичио Каку е стремглаво въведение в последните научни постижения в областта на теоретичната физика, представени по забавен и интригуващ начин, затова и така нямам търпение да започна почти да изчета и другите две книги на Каку.
"Синдромът Портной" на Филип Рот е изживяване, което удря на сблъсък, с което и да било друго произведение на класиците от бийт поколението, с тази разлика, че "Синдромът..." е по-скоро тяхна производна - по-ангажирана, по-осъзната и по-наритваща заспали задници.

В категорията "Почти започнати" се класират три заглавия:
Това, което ги обединява, е че и на трите съм стигнал до 46-та страница (шумни аплаузи, три минути аудиторията аплодира на крака) и почти цялото ми същество е изпълнено с чистосърдечното желание скоро да ги довърша. Забелязах, че колкото по-трудно ми е да прочета някоя дебела книга, толкова по-лесно ми е да я започна. Сигурен съм, че за феноменът има отделени няколко страници в учебниците по психиатрия.
"Непознатата вселена" на Боб Бърман е забавно пътешествие в света на фактите от ежедневието, за които обаче рядко сте се запитвали кое ги причинява. Авторът набляга на астрономията, понеже тя му е и основното поприще, и ще ви накара, вървейки вечер по тъмните улички, често да вдигате зор към звездите.
"Кваркът и ягуарът" на Мъри Гел-Ман е поразяваща книга. Знаех го преди да я взема, а 46 страници бяха напълно достатъчни да ме убедят в това. Освен, че авторът е откривателят на кварките и нобелов лауреат за което, с чувство за хумор и забавни истории от детството си, той може да ви накара да погледнете на света по съвсем различен начин. За съжаление книгата вече много трудно се открива на книжния пазар, а пък моето издание се пази от брадати вещици-нимфоманки.
"Най-великото шоу на света" на Ричард Докинс - к`во повече да кажа от вече изписаното из блогосферата! Докинс е синът божи, светият дух и светата троица в едно!

Остават и шестте книжки в графата "Почти изчетени", които съм пробутал обобщено сред изброените дотук:

Това са книги, които съм преполовил или почти съм им стигнал края, но, предусещайки триумфа си, не съм ги доизчел, за да удължа изкуствено момента на удоволствие. Тази техника често я прилагам и при други житейски обстоятелства. Засега с мижав успех.
"Физиците продължават да се шегуват" от Колектив е умопобъркващ кеф, защото разказва за действителни случки и събития от живота на известни, почти известни и не дотам известни физици. Физиката е не само формули, а и голям фън!
"Космология" на Питър Коулс е джобно издание, което изчетох, защото идеално ми пасваше на джоба. Дългите часове пред зъболекарския кабинет минаха неусетно за разлика от петте минути вътре в кабинета, които се разтегнаха в безкрая на време-пространството.
"Елегантната вселена" на Брайън Грийн (на горната снимка по погрешка снимах "Скритата реалност" и после ме домързя да коригирам) е ултимативния пътеводител в света на физиката.
"Тайният живот на великите автори" на Робърт Шанкенбърг е за документалната литература това, което са "жълтите" издания за ежедневната преса, но, за разлика от тях, използва факти и се опитва да е обективна. За съжаление не е толкова забавна в начина на представяне, колкото очаквах, но пък е достатъчно информативна, че да ви е интересно да се запознаете със странностите на едни от най-големите имена в литературата.
"Ностромо" на Джоузеф Конрад. Странно е, че чак сега се втурнах да се запознавам с това епохално произведение, но книгата седя в библиотеката ми 20 години и мога да кажа, че бавно "узря". Впечатленията ми до тук са, че Конрад е поразително описателен и създава невероятно истинска и жива картина на описваните събития, но в това си качество е и невероятно муден. Първо описва един персонаж, после се споменава втори, изведнъж действието се пренася към трети, докато междувременно научаваме всякакви подробности и детайли за живота на четвърти и така нататък. Да, животът е сложен, навързан, обримчен от историите на различни хора, но трябва ли литературата да го пресъздава толкова дословно и тромаво. Вероятно да. Така или иначе Конрад се справя блестящо и с помощта на Яхве мисля, че ще успея да я прочета до края на 2012-та.
"Хроника на римските императори" на Крис Скар. Много е ерудирано да можеш да цитираш древни историци, императори и пълководци. Стига да знаеш за какво говорят и да има нещо общо с темата, която искаш да подкрепиш. Когато бях лапе, баща ми разказваше на двама ни със сестра ми различни истории от гръцката митология, египетската и римската история. Книжката обхваща всички императори с по 5 до 10 страници информация, със цветни снимки върху гланцирана хартия. Има я промоционална в Хеликон, намалена от 60 на 24 лева. Отдавна си търсех нещо толкова подредено, сбито и информативно по темата. Книгата е просто перфектна. В момента чета основно нея и смятам да я приключа в близките седмица-две.

В общи линии това е. Или по-скоро беше. Оттук нататък и аз имам своите планове за настоящата година и те са свързани с усиленото ми интИлИктуално израстване. А щом ще се расте, ще ми трябват тухли. Нещо като тези:

Забележете, че са подредени в посока от изток на запад. Както е редно за всички особено дебели тухли. А понякога и за излишно дебелите такива.

И ако все още си мислите, че съм приключил с научно-популярната литература, скийте т`ва:

Тъй, този пост беше иницииран по желание на негово зомбеещо величество Узурпаки-Бла, та и аз на свой ред ще си позволя да призова духовете на следните блогъри (т.е. на тези от тях, които все още не са писали по темата) да сътворят своите списъци с книги, които (почти) са изчели през изминалата година. Призовавам Ел, Точка, Зори, Скай, Лу, Миленка, Самодива, Идка, СветлаВал, Тру, gost... Абе, непосилно е да си изредя целия блогрол тук, затова дано всички проявите интерес и споделите своите библиотеки. С мен. Подредете ги в кашони и ми ги изпратете.