Наскоро ми се случи да си правя гаргара с един колега, който имаше неблагоразумието да тръгне да ме убеждава, че човек има душа, която продължава да съществува и след физическата му смърт. Естествено стана дума за това, че душата тежи 21 грама и, ако се пазариш успешно, може да я изтъргуваш за не по-малко от трийсет сребърника. Стана ми интересно от какви химични елементи е съставена, откъде е произлязла и къде отива, от което зад събрания поглед на колегата взеха да прещракват едни зъбчатки, едни гигантски колела, които по всичко личеше, че скоро не бяха влизали в работен процес. В крайна сметка съответните родиха едни фантастични приказки, недостойни дори за епизод от Стар Трек в колаборация с Библия за деца. Дискусията стана безмислена, така че отидох да си направя силно кафе и да разкарам главоболието.
Откакто обаче Точка се появи в блогосферата размислих. Неочаквано за себе си станах най-заклетия римокатолик, будист, ислямист, хиндуист, зороастрист (тук се обърках, защото тогава си помислих, че зороастристите са фенове на Зоро), каратист и сциентоламотист (случайно открих, че да почиташ Ламот е равносилно на бой с шамари, което си има и хубавата страна, ако те пляска едрогърда мед-сестра). С други думи убедих се, че душа има и, колкото и Точка да не си признава, тя е живото доказателство за това, защото където и да отиде неизменно се превръща в душата и будната съвест на компанията. Без нея блогосферата щеше да е като семейство без готина мама, като сладолед без чадърче, като шоколад без пълнеж и (о, боже, най-ужасното!) като компот без череши.
Другото, което установих, е че тя е всестранно развита личност. Имам предвид ментално. Абе може и физически. Почти съм убеден, че умее едновременно да жонглира с яйца, да приготвя гювечета и да поства в блога си, докато в същото време превежда последния роман на Филип Рот от английски на немски (това, за да поддържа форма), както и да си припява Ду Хаст на различни провинциални наречия. Няма да споменавам, че симултанно с това гледа и филм на Тарковски, докато обяснява на сина си, че и жената е човек и няма нужда постоянно да й търси кусури, на което той нетърпеливо да потропва с крак и да се дразни, че тя майчински му рови из снимките във фейс-а.
Убедих се и че не е възможно да има Точка, а да няма смислено изречение преди това. Лично аз рядко успявам да напиша две свързани лексикални структури, в които да си личи каквато и да било мисъл. Често не знам за какво пиша, докато не го напиша, а след това не знам и защо съм го написал. Докато при Точка има идея, но открояващото се при нея е, че тя е излята върху бекграунда на блога с лекотата на орфееви трели. Просто зачетете произволен параграф от творчеството й и ще се убедите, че е родена за преводачка на художествена литература, а защо не и за писател. За съжаление последното така и не се е опитвала да ни го демонстрира, заради което би трябвало да се засрами.
Какво да кажа повече освен ЧЕСТИТ БЛОГОРОЖДЕН ДЕН, ТОЧЕ!
Ревю: „Одисея“ (The Odyssey)
Преди 5 дни
