сряда, 29 август 2012 г.

15 класически произведения за оркестър, които съм изтъркал от слушане

... невключващи вече споменатите тук. Класацията е субективна до премаляване и обхваща единствено оркестровата музика, с която самоназидателно се изтезавам от около 15-годишен. Аналогът на същата класация, но обхващаща вкусовите предпочитания на Влади с акцент върху камерната музика, можете да прочетете и прослушате тук.

15) Beethoven: Symphony No 10 - започвам с гвоздея в програмата, понеже знам, че на следващия параграф в най-добрия случай ще сте само заспали, а не мъртви от скука, например.

За първи път се чува нещо за недовършена симфония през 1844-та, когато секретарката на Бетовен споменава за такава. Малко по-късно скиците на въпросната са прегледани от един от най-известните "бетовенисти" по онова време, който заключил, че не представляват нищо повече от поредното интро сред многото такива нахвърляни от Бетовен през различни части от живота му. Една от причините обаче за това мнение бил и фактът, че скиците били почти нечетаеми, тъй като Бетовен не се славел с краснопис, а и правел корекция след корекция, добавяйки в полетата цели пасажи от прелетни ноти. Едва през 60-те години на 20-ти век започнали сериозните опити този хаос да бъде въведен в някакъв ред и макар първоначално усилията да били без особен успех накрая един съвременен бетовенист на име Бари Купър довел нещата до нещо като артистична интерпретация на първото действие от недовършената Десета симфония. Въпреки че само по себе си това не е нота по нота произведение на Бетовен, то звучи буквално като негово и на база на скиците, може да се предположи, че е най-близо до това, което някога е било в главата на великия композитор.

Въздействието на тази първа и единствена част си проличава с пълна сила след шестата минута и, ако оттам нататък в следващите 3 минути не усетите и най-малък трепет на въодушевление от звучащото, то спокойно можете да се разкарате от блога ми.




14) Rachmaninoff: Symphony No 2 - не бих казал, че ми е сред големите любимци от композиторите на симфонична музика, но специално втората му симфония e своеобразен апотеоз на творчеството му.



13) Ravel: Alborada del gracioso - ами купих си диск с Болерото (онова оригиналното, дето е около 15 минути и след края му главата ми още 15 минути продължава да бучи в такт) и от там нататък знаете - второ-трето и като се нахендрих на това "парче", внезапно се отнесох в едни неземни, направо подземни селения. Много нетрадиционно, но пък и съвсем типично за Равел:



12) Glinka: Ruslan and Lydmila - Overture - не вярвам да има някой, който да не я е чувал.




11) Berlioz: Symphonie Fantastique - това е едно от произведенията, за което все още съвсем отчетливо помня кога и при какви обстоятелства съм слушал. Единият път особено силно ми се запечата, понеже беше в слушалнята на библиотеката. Ами, да, навремето, когато дори дайлъпът все още беше панацея, имаше и такива места. Слушах го на грамофон с изкорубени слушалки. Пращеше като за световно. Както се казва - жива класика. А "Маршът към ешафода" е смразяващ кръвта.



10) Mendelssohn: Hebrides Overture (Fingal's Cave) - въпреки че напоследък забелязах как леко ми писва от него, все пак това е една много продължителна любов, която нямаше как да не се изтърка по някое време.



9) Schumann: Symphony No 4 - Scherzo - нали знаете как като слушате дълго време едно нещо, после направите пауза и след време пак го чуете, изведнъж то започва да ви се струва като най-известното произведение звучало някога и съответно общо взето всеки трябва да го е чувал. Така е с това скерцо на брат Шуман и е толкова надъхващо, че всеки път, след като го чуя, имам усещането, че мога да повдигна задника си с едно ставане от стола. Без майтап!



8) Mahler: Symphony No 1 "Titan" - Малер е приемникът на Брукнер - естественото следващо стъпало в развитието на неповторимото съчетание между грандиозност и трагизъм. Нямате си на идея за какво говоря? Просто слушайте:



7) Mussorgsky: Night On Bald Mountain - ако това беше изтривалка пред входна врата, от нея вече щяха да са останали само нишки. Въпреки че се опитах да избегна споменаването на прекалено известни неща, това просто нямаше как да го пренебрегна. Затова пък ще си спестя "Картини от една изложба", въпреки че и те са в същата категория на изтърканост.



6) Schubert: Symphony No 8 'Unfinished' - от 13:35 нататък се случва нещо, което пренаписва историята на трагизма в музиката. Помня как рипийтвах по 20 пъти този момент и все не ми стигаше.



5) Prokofiev: Symphonies No 1 - една от най-ведрите симфонии в класическата музика изобщо. Разглобявала ми се е устата в опити да си я тананикам. Опитайте, просто е невъзможно. Но пък всяка фибра в тялото ви ще напира да се включи в ритъма.



И понеже не ми се иска да изневерявам на традицията, а в поста за скерците бях отделил призовите места за Брукнер, сега май е ред за другия гений, този път на славянския фронт. Будьте гатовъй! (or something...)

4) Rimsky-Korsakov: Symphony No 1 - още в първите двадесет секунди си проличава геният зад тези ноти. Единственото, с което мога да ги сравня е краят на недовършената на Шуберт, но докато там става дума за край - следствие от останалото, тук сякаш цялата масивност на произведението внезапно се стоварва върху вас и ви оставя бездиханни.



3) Rimsky-Korsakov: Scheherazade - ах, тази Шехерезада! Както сигурно вече стана ясно, повечето от произведенията тук имат своя корен в диск, който съм си купил преди на майната си и години, та този диск беше сред най-ама-най-въртените от всички - чак се чудя, че все още е здрав. Браво Римски, браво Корсаков!



2) Rimsky-Korsakov: Symphony No 2 "Antar" - вече ми се изчерпаха суперлативите, но и без това за симфония Антар каквото и да се каже, ще е малко. Едно от най-пълнокръвните класически произведения писани някога. В момента я слушам и буквално настръхвам до върха на пръстите на краката си. И до ден днешен я имам качена на всичките си флашки и плеъри, макар и да не я въртя особено често. Цяло щастие е, че има такива композитори, като Чайковски и Корсаков, само е жалко, че и двамата не са се постарали да оставят по-богато симфонично наследство.



1) Giya Kancheli: Styx - а това е едно "мое" откритие, и пак спазвайки традицията от предния класически пост, ще метна най-неизвестното най-отгоре. От осмата минута нататък започва да набира скорост едно титанично изригване, което в 9:20 се разстила като пирокластична вълна над градче в подножието на вулкан. Произведението е около 30 минути, затова и в тубата го намерих разделено, така че следващите части ще трябва да си ги навържете сами. Тежко е, едва ли ще се хареса на повечето от вас, но онзи момент от 9:20 кърти стенописи, а нежните моменти, като този от 2:10, могат да разплачат дори надгробни камъни.


...

събота, 11 август 2012 г.

Ревю: "Непознатата вселена" от Боб Бърман


Преди 250 милиона години огромен метеорит се сблъскал със Земята. Мощта на удара била толкова чудовищна, че превърнала твърдата сяра в наситени серни газове, "които изпълнили около 40% от земната атмосфера. В резултат на това безумно глобално производство на киселина океаните буквално се мариновали и повърхността им заприличала на лимонов сок! Земята била едва ли не нокаутирана."

Както е видно, Боб Бърман е толкова образен и забавен в обясненията си, че книгата спокойно може да мине и в графата "Хумористични", с тази разлика, че освен да ви забавлява, от нея ще научите и такива неща за ежедневието, които задължително ще повлияят на начина, по който възприемате даденостите около себе си. Например, гаджето ви вече няма да е просто гадже, а биологичен продукт на милиони години еволюция. Не й/му го казвайте, може и да не остане очарован/а.

Освен популяризатор на науката Бърман е физик, преподавател и автор в списание за астрономия. Не е корифей от величината на Хокинг, Съскинд и Краус, но както и в случая с Бил Брайсън (автор на "Кратка история на почти всичко", който няма докторски степени в областта на точните науки), това може би се оказва предимство, защото дава възможност на автора да слезе на нивото на лаика и да даде обяснения, които, ако беше нобелов лауреат, нямаше да му ходят на реномето. Как иначе би написал, че, след като на нашите прадеди им окапала козината, понеже им пречела във водата, растителността по главите им останала, за да могат малките им да се хващат за нея, за да не се удавят?

Също в тази връзка и оставайки на същата тема, това му дава и свободата да представя теории, които все още не са напълно възприети от академичния свят, като например тази за акватичната маймуна. Според нея хората са произлезли от група праисторически маймуни, принудени да живеят до водни басейни и приучили се да живеят съобразно средата, ядейки миди и дори да плуват. Един от интересните факти, подкрепящи тази теория, е че съвременните маймуни никога не ахват за разлика от нас, което се обяснява с наследственост от акватичните маймуни, които при опасност поемали дълбоко въздух и така се гмуркали под водата.

И тъй като книжката е доста всеобхватна като тематика, за какво все пак не се говори в нея? Ми реално май няма тема, която да не засяга - от това, с което се сблъскваме всеки ден, до онова, което обикновено остава забулено от милиардите километри над главите ни, делящи ни от далечни планети и звезди. Знаете ли например, че "от раждането до смъртта си ние вдишваме предимно азот, който съставлява около 78% от въздуха. Това не ни вреди, но не ни и помага особено - също като музиката в асансьор." А че до 2012-та с непрекъснатото усъвършенстване на астрономическата техника, могат да бъдат открити планети много подобни на Земята? Всъщност, докато последното не е било възможно през 2004-та (когато е издадена книгата), сега то вече е факт, който Бърман много точно предсказва.

Как можем да определим едно нещо, като невъзможно? "Възможно ли е например насаме в гората катеричките да разговарят помежду си на френски?" Естествено, че да, но твърде вероятно е времето на Вселената, в която живеем, да не стигне, за да могат обстоятелствата да доведат нещата до този меко казано странен развой на събитията.

А питали ли сте се как биха изглеждали едни извънземни? "В най-слабите кино творби те понякога са подобни на сепии и обсебват телата на когото им скимне - процес, който по разбираеми причини променя личностните характеристики на хората, като обикновено първата жертва е чувството за хумор. Но влизането в чужди тела изглежда странно занимание за пришълци. Ако ние открием лигави сепии на някоя друга планета, едва ли първата ни мисъл ще бъде: Хайде да се намърдаме в тези гадни неща и да видим дали не можем да станем като тях."

Ако обичате да се излежавате до късно дори и когато в същото време можете да се цамбуркате в морето и после да си печете кълките на пясъка, помислете си дали не е по-добре да си отспите на обяд, когато интензитетът на вредните ултравиолетови лъчи е с 80% по-силен, отколкото в часовете преди 9 сутринта и след 17 часа следобед.

А предполагам всеки е чувал за изключително трудното доказателство на така известната теорема на Ферма. А след като е толкова известна, знаете ли я какво гласи? Аз, да си призная, не знаех, а всъщност е много просто. Навремето Ферма погледнал Питагоровата теорема и се запитал защо и сборът на кубовете на катетите в правоъгълния триъгълник не е равен на куба на хипотенузата, както твърди Питагоровата теорема само че за квадратите на страните. Всъщност нито една степен след втора, не изпълнява равенството от Питагоровата теорема, но това било доказано чак през 1995-та година от учен, който преди това се трудил 8 години над проблема и резултатът бил доказателство в 200 страници, което дори и много добри математици трудно биха разбрали.

И въпреки че наснимах още около десетина изключително забавни и интересни моменти от книгата, за да ги включа в това ревю, ще спра до тук, за да не ви развалям удоволствието от четенето. И все пак, който все още има нужда от убеждаване да си я вземе, може да зачете следващите снимки (цък върху тях):