събота, 2 август 2014 г.

Ревю: "Изплези си езика" от Ма Дзиен

Ма Дзиен - китайската версия на Дейвид Карадайн
Очаквах да е от сорта на пътепис с различни истории от пътуването на Ма Дзиен в Тибет, в които описва живота след китайската експанзия, но се оказа един по-натуралистичен Лафкадио Хърн с неговите страховити истории почерпани от японския фолклор, и реално няма пряк досег с политическите реалности засегнали явно основно големите градове и столицата Лхаса. Разказите са за номадите в подножието на Хималаите, в най-изостаналата в развитието си провинция на Тибет. Ежедневието им е такова, каквото е описано в книгата, вероятно от хилядолетия. Живеят в мистичен свят на религиозни вярвания и обреди движен от съвсем прозаичните закони на физиката и нетленността на телата ни. Истории за примитивни щения в примитивен свят, населен със смърт и секс. На някои ще им се стори шокиращ и реално е такъв от съвременна гледна точка, но в онези изолирани райони, в които фотоапаратът е като бутилката от кока-кола за бушмените, всичко изглежда някак в реда на нещата.
Иначе пътеписът го има в една или друга форма, сблъсъкът с наситената миризма на овчи кожи и изпражнения от як и могъществото на издигащите се планини-богини пресъздава атмосферата и реалностите, в които се потопих и изплувах след точно 83 страници, включващи и илюстрациите. На моменти поетичният стил на Ма Дзиен тихо допълваше картините с изкормвания на човешки трупове, в други - силно контрастираше с тях и откровените истории за инцест, но хубавото е, че през цялото време беше прям и не изневеряваше на директния си подход да вкарва острието до кокал.
"Планините се диплеха в продължение на стотици километри, безмълвни и голи под лъчите на слънцето. Едва по сумрак залезът плисна кръв върху пустите им, тръпнещи като кожа баири. Вечерното зарево в миг изчезна зад хребетите и когато между небето и земята остана един-единствен розов лъч, поех нагоре".
"... забиха ножове в пищната й задница, прокараха ги надолу и наведнъж свалиха плътта от бедрото до стъпалото. По-младият пое месото и го наряза на парчета. От единият й крак останаха само костите. Коремът й беше притиснат о земята, по бедрото й протече лепкава течност."

четвъртък, 3 април 2014 г.

Ревю: "Как да излекуваме фанатик" от Амос Оз



Книжката е от 80 страници, които се четат за най-много 2 часа и последното, от което има нужда, е ревю. Затова ето няколко цитата:

"Никога не съм вярвал, че светът е разделен на лоши и добри. Знам, че в него има конфликти между доброто и злото, но те никога не са ме интересували, нито в литературата, нито в живота. Аз съм провинциален лекар завладян от конфликта между правото и правото. Аз се интересувам не от простите, а от сложните конфликти."

"[нападението над Америка на 11 септември] е сблъсък между фанатиците, които вярват, че целта, каквато и да е тя, оправдава средствата, и останалите, които вярваме, че животът е цел, а не средство. Това е борба между онези, които смятат, че справедливостта, какъвто и смисъл да влагат в тази дума, е по-важна от живота, и другите, които приемаме живота за по-важен от редица ценности, вяра и убеждения."

"Илюзията за вечно щастие е оксиморон. Вечното щастие не е щастие, също както вечният оргазъм не е оргазъм."

"В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите."

"За да наложиш демокрация, първо трябва да създадеш и развиеш гражданско общество. Отчаянието и чувството за безпомощност са най-големите врагове на гражданското общество, следователно и на демокрацията."

"Искам да споделя с вас една тайна: да си представиш другия е истинско удоволствие. Тайно удоволствие, огромно удоволствие. Представяйки си другия, ние се превръщаме не само в по-добри съседи и по-добри съпрузи, но и в по-добри любовници."

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Ревю: "Мръсна хаванска трилогия" от Педро Хуан Гутиерес

Не сте чели такава книга. Сериозно, не сте. Чели сте Буковски и цялото поколение битници. Чели сте Оруел, Голдинг и Хъксли. Препрочитали сте Селинджър, Антъни Бърджес и Харпър Ли. Но не сте попадали в Хавана през 90-те, не сте обитавали стая 3 на 4 метра на покрив с още 50 души, не сте ползвали с тях обща тоалетна, която често е запушена и смърди, не сте си изкарвали прехраната, ровейки из боклуците за кенчета от бира, които да продадете на сладоледаджията, който ще ги ползва за кофички. А вечер - вечер не сте се разхождали по крайбрежният булевард "Малекон", не сте дишали йодните изпарения в напоения със селитра въздух, не сте виждали омайващият залез над залива и не сте се прибирали с курва, за да приглушите "непосилната лекота на битието" с изтощителен, мръсен, потен, всеотдаен секс до зори. И да, не сте пили кубински ром. Евтин, долнокачествен ром. Много ром. Или поне толкова за колкото песос имате в джоба си.

Гутиерес е нищо по-малко от Буковски. Първоначалното усещане е, че старият Бук е решил да си поживее на тропиците, но е станал малко по-обстоятелствен, по-описателен, по-личен, по-самовглъбен, по-откровен, по-мизерен и по-мръсен. И все пак това е почти същата история, но е много по-безнадеждна, а единственото спасение от глада и комунистите е в удоволствието от погълнатия ром и задоволяването на нагона.

Четенето не отнема време. Напротив - предоставя месеци, които се изживяват за минути, колкото и в тях да не се случва почти нищо. Но това, че сте там, променя уравнението, защото всичко започва да ви засяга лично. Четенето на "Мръсна хаванска трилогия" е форма на мазохизъм, защото боли и все пак изпитваш удоволствие - от почти болезнения реализъм и от това да разсъждаваш на глас с почти изпразнена от съдържание глава.

Има една история за вариететен "артист", чийто номер преди Революцията бил да си показва гигантския пенис всяка вечер в едно заведение. На стари години той е развалина в инвалидна количка.

" - Какво се е случило?
   - Висока захар. И двата крака гангренясаха. И един по един ги ампутираха. Дори топките. Сега наистина съм пич без топки. Ха-ха. А преди бях пичът с топките. Суперменът от "Шанхай"! Сега съм преебан, но никой не може да ми отнеме спомените.
Смееше се искрено. Без капка ирония. Разбирах се добре с този корав и стар негър, който умееше да се присмива с глас над самия себе си. Ето това искам - да се науча да се надсмивам на себе си. Винаги, дори да ми отрежат топките."

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Ревю: "Математик ли е Бог" от Марио Ливио


Става дума за история и философия на математиката. Мястото на математиката, като дисциплина, в книгата реално се намира само на едно място - в заглавието. Същото се отнася и за Бог (доколкото той може да се намира някъде).

Ливио се е опитал да направи едно неутрално изследване за "необяснимата ефективност на математиката" в света, който обитаваме, а бележките и библиографията в края на книгата, говорят, че се е постарал да си напише домашното. И се е получило. Като повечето домашни - сухо, педантично, но поне информативно. Информативно, но и повърхностно, защото се плъзга по математиката, както аз по чина в четвърти клас в час по въпросния предмет. Добре, че в следващите класове се научих да внимавам какво ми говорят, иначе "Математик ли е бог?" щеше да ми се стори, като изцяло нова вселена насред остатъците от средното ми образование.

Но нека не изисквам от книгата нещо, което вероятно никога не се е опитвала да бъде, а именно забавен и увлекателен пътеводител в света на механизмите и принципите на математиката. Исторически ще се запознаете с Архимед и математическите школи преди него. С Галилей и познанието за това, което милиони години е блещукало над главите на знайни и все още неизкопани фосили. С Нютон и законите на механиката. Докато във философски план ще се опитате (и няма да успеете) да си отговорите на въпроса измисляме ли математиката или просто я откриваме. Е, няма да ви спойлна много, ако ви кажа, че не е нито едното от двете, а според автора е и двете едновременно. Но ако си падате по философски празнословия, последната девета глава ще я прочетете без да заспите, което аз признавам си не успях да направя.

И все пак Ливио слага ред в една материя, която класическото образование в България предвид наблюденията ми целенасочено се опитва да забули в мистерия, така че няма да загубите много, ако отделите време да прехвърлите по-интересните пасажи от книгата. Всъщност най-забавната част от нея е цитат от друга книга, който представям на вашето внимание:

"През 1946 г. Гьодел трябваше да стане американски гражданин. Помоли ме да му бъда препоръчител, а за втори препоръчител избра Алберт Айнщайн, който с радост прие. Преди събеседването случайно се срещнахме с Айнщайн, всеки от нас с нетърпение очакваше да види какво ще се случи преди и по време на процедурата по натурализация.

Гьодел, с когото се виждах от време на време в месеците преди въпросното събитие, започна да се подготвя за него по типичния си последователен начин. Тъй като е изключително педантичен човек, той започна проучванията си със запознаване с историята на заселването на Северна Америка. От нея постепенно премина към историята на американските индианци, на различните им племена и т.н. Често ми се обаждаше по телефона, за да ме помоли да му осигуря книги, които прилежно проучваше. Много пъти поставяше въпроси, отнасящи се до това дали историческите хроники са правдиви и дали всички обстоятелства са правилно представени в тях. През следващите седмици Гьодел премина към новата американска история, като основно внимание отдели на конституционното право. Интересуваше се също и от самия Принстън, искаше да разбере например докъде се простират границите на университетското градче. Опитвах се да му обясня, че всичко това е напълно излишно, но това не даде резултат. Той упорстваше в издирването на всички сведения, които го интересуваха и затова му осигурявах цялата информация, която изискваше. Искаше да знае как протичат изборите за общински и градски съвет, какви са функциите им и какво е името на кмета. Смяташе, че е възможно по време на събеседването да го питат за тези неща и ако се покаже невеж по отношение на града, в който живее, това може да направи лошо впечатление.

Опитах се да го убея, че никой никога не поставя такива въпроси, че те са чисто формални и с лекота ще може да им отговори, че най-много биха могли да попитат какъв е типът управление на страната, какви са функциите на Висшия съдебен съвет и други неща от този род. Въпреки всичко, той продължи с изучаването на текста на конституцията.

Ceгa cтиваме до най-интересното. Един ден той дойде при мен изключително развълнуван и ми каза, че докато четял конституцията за свой ужас открил в нея противоречия и че може да покаже как по напълно законен начин някой може да стане диктатор и да установи фашистка диктатура, което не било предвидено от авторите на конституцията. Отвърнах му, че е твърде малко вероятно нещо такова да се случи, дори и да е напълно прав, в което честно казано се съмнявах, но той упорито се придържаше към тезата си, наложи се много пъти да обсъждаме този въпрос отново и отново. Опитах се да го убедя, че когато отием до Бюрото в Трентън, не трябва да споменава затова по никакъв повод, споменах за този проблем и на Айнщайн: той беше ужасен от това, че на Гьодел са хрумнали такива идеи и сам го помоли да се успокои и да не oбсъжда повече този въпрос.

Изминаха още няколко месеца и най-после дойде време за събеседването. В уречения ден взех Гьодел с колата ми. Той седна отзад и след това отидохме да вземем Айнщайн от къщата му на Мърсър стрийт. След това поехме към Трентън. Докато шофирах Айнщайн се извърна назад и попита: "Е, Гьоде, наистина ли си подготвен за събеседването?". Разбира се, този въпрос смути напълно Гьодел, което беше истинската цел на Айнщайн - той беше силно развеселен от тревогата, която се четеше по лицето му. Когато стигнахме в Трентън, бяхме въведени в една голяма стая и макар обикновено препоръчителите да бяха разпитвани отделно от кандидатстващия за гражданство, заради известността на Айнщайн беше направено изключение от правилото и ние тримата бяхме поканени да седнем заедно, Гьодел седеше между нас двамата с Айнщайн. Чиновникът попита първо Айнщайн, а след това и мен дали смятаме, че Гьодел ще бъде добър гражданин. Уверихме го, че това със сигурност ще бъде така, че той е изключителен човек и т.н. Тогава той се обърна към Гьодел и каза: "Е, господин Гьодел, откъде сте?
Гьодел: Откъде съм? От Австрия.
Чиновникът: Какъв тип управение имате в Австрия?
Гьодел: Беше република, но конституцията беше така направена, че в крайна сметка се установи диктатура.
Чиновникът: О, това е много лошо. Такова нещо не може да стане в нашата страна.
Гьодел: О, не само може, ами мога и да го докажа.

От всички възможни въпроси чиновникът беше засегнал тъкмо този. По време на разговора между двамата ние с Айнщайн бяхме направо ужасени. Слава богу, чиновникът беше достатъчно интелигентен, за да успокои Гьодел и да прекрати разговора с думите: "Бобоже господи, нека не се занимаваме повече с този въпрос". За наше облекчение, това беше краят на събеседването."

вторник, 14 януари 2014 г.

Ревю: "Космическият пейзаж" от Ленард Съскинд


Това, което отличава Съскинд от повечето автори на научно-популярна литература, "сражавали" се на предните редици на научно-изследователския прогрес, е че той не се притеснява от егото си и от това, че Аз-ът му изпъква във всеки един ред на книгата. Напротив, освен, че ни зарежда с ударна доза научни достижения, той волно или не ни въвлича не в аулата на академичния свят, където са бляскавите фанфари и лустросаните речи, а директно в прашните, задни стаички на университетите, където са се сблъсквали цели светове от идеи и знания. Среща ни лице в лице с учени, които днес олицетворяват физиката такава, каквато е. С които е спорил, които често не са били на неговото непопулярно мнение, но които впоследствие са признавали пораженията си, така както и той е признавал своите в случаите, в които е грешал.

Тази книга не е систематизиран наръчник, който ще ви даде основите и ще ви изведе на по-високо ниво в разбирането на света, в който живеем - има достатъчно книги, които се справят повече от задоволително с тази задача. Тази книга има за цел да ви обрисува картината, каквато я вижда Съскинд - не дистанцирано, сухо и методично, а с жарта и енергията на дете, откриващо един нов и фантастичен свят от възможности. Което не значи, че е неразбираем и ще има да се лутате в разсъжденията му. Разказвателната форма увлича, а естественият път на разкриване на светогледа на автора дава още по-голяма яснота и нови гледни точки върху въпросите, които разглежда.

Затова, ако искате не просто да сте наблюдатели, а да съпреживеете страстта и екстаза на откривателя, Съскинд е точно за вас.