Солипсизъм (от латински: "солус" - един, "ипсе" - аз сам) e философско гледище, според което съществувам само аз или само моето съзнание, а целият останал свят, включително и всички хора фактически не съществуват, а са създадени от моето съзнание и въображение.
Какъв е шансът солипсизмът да е обективно отражение на действителността? И то не на коя да е действителност, а на МОЯТА собствена, в която вие не съществувате, освен като проекции на мозъка ми в опита му да разкара скуката от съществуването във Вселена с един Бог и крайна бройка идолопоклонници, в най-общия случай ненадвишаваща нула.
За да си отговорим на този въпрос, ще си представим, че солипсизмът е истина. Т.е. няма да си "отговаряме", а ще си "отговоря", защото вас реално ви няма. Нека погледна назад и да видя откога имам съзнанието, че съм нещо изплувало от първичния бульон и започнало да гледа на себе си със силно надценен респект.
Първите ми спомени са от детската градина, когато имах неблагоразумието да тръгна да местя един стол хванал го откъм краката. Като всяко начинание започнало с нищожно планиране и никаква визия за желания резултат, спъването и нахакването ми с вежда в единия му крак е била доста лесно предвидима последица за мозък с известна доза опит в машинно-транспортната дейност, каквато към момента съм нямал. Логично е да се заключи, че след седем шева и прилично количество пролята кръв, обстоятелствата са ме научили завбъдеще да внимавам, когато се захващам с извършването на неквалифициран труд. Разбира се, предвид избраната постановка, всъщност съм се самонаучил, защото знанието за "подводните рифове" на генерирания от мен свят, е косвено следствие от мен самия. И тук веднага възниква въпросът защо не съм бил подготвен за предизвикателствата на собствения си свят, а е трябвало челно да се сблъскам с острите им ръбове?
Единственият възможен отговор е, че съм създал свят, гарантиращ ми живот в неведение за солипсисткото ми съществуване, какъвто свят не би и могъл да съществува без да съм поставил основите му в пълно неведение за последствията. С други думи аз трябва да съм творецът на Големият взрив, след който реално никой не би могъл да каже накъде точно ще се развият нещата с изключение на мен самия, защото, бидейки толкова умен и изобретателен, по някакъв начин трябва да съм си оставил вратичка, така че след около 13,7 милиарда години някак си да се пръкна в новосъздадената Вселена. И то къде-къде, например на Земята, защото топлият й климат е идеален за растежа на какаовото дърво, осигуряващо целогодишния добив на огромни количества какао, жизненоважни за производството на шоколад. За съжаление не съм нацелил страната, но пък, ако се бях родил в Албания, щеше да е някак съмнително за силноразвития ми дедуктивен начин на мислене. Та след толкова дълъг път, плод на невероятни стечения на обстоятелствата, най-накрая съм се озовал в настоящето и от куртоазия и без съзнание за собственото си превъзходство съм решил да се оставя в ръцете на приветствените слова на един голям съвременен автор, чието сътворение и до днес не спира да изпълва с гордост иначе скромната ми душа:
"Добре дошъл, Ностро. И моите поздравления. Радостен съм, че успя. Не беше лесно да дойдеш тук, знам. Всъщност, мисля, че беше малко по-трудно, отколкото го осъзнаваш. Като начало ще ти кажа, че за да бъдеш тук сега, трилиони движещи се атоми е трябвало някак си да се съберат и подредят заедно по сложен и учудващо съгласуван начин, за да те създадат. Тази подредба е толкова специализирана и специфична, че никога не е била опитвана преди това и ще съществува само веднъж. През следващите много години тези малки частици търпеливо ще участват в милиардите на брой умели съвместни усилия, нужни, за да бъдеш в добра форма и да можеш да изпитваш страхотно приятното, но обикновено недооценявано състояние, познато като съществуване.
За да бъдеш тук сега, жив в двайсет и първи век, е трябвало да си наследил една изключителна поредица от биологически късмет. Оцеляването на Земята е учудващо трудна работа. От милиардите и милиарди видове живи същества, които са съществували откакто се е появил животът, 99,99%, са изчезнали. Животът на Земята, както се вижда, е не само кратък, но и обезсърчаващо слаб. Странна черта на съществуването ти е, че си на планета, която е много добра да насърчава развитието на живите форми, но която е дори по-добра в тяхното унищожаване.
Живите същества на Земята съществуват около четири милиона години, така че ако искаш да просъществуваш милиарди години, е нужно да си толкова гъвкав, колкото и атомите, които са те сътворили. Трябва да си готов да променяш всичко у себе си - форма, размер, цвят, видова принадлежност, всичко - и да го правиш отново и отново. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, тъй като процесът на промяна е случаен. За да се превърнеш от „протоплазмена първична атомна капчица“ в разумен и изправен съвременен човек, е било нужна мутацията на нови и нови белези в точно определен момент и по точно определен начин през един изключително дълъг период. Така че през различни периоди на последните 3,8 милиарда години си ненавиждал кислорода, а след това си му бил всецяло отдаден, пораснали са ти перки и крайници, плувал си пъргаво, снасял си яйца, бил си гладък, бил си с козина, живял си под земята, на дърветата, бил си голям колкото елен и малък като мишка, както и милион други неща. При най-малкото отклонение от тези еволюционни промени сега щеше да лижеш водорасли от стените на пещерите, да клечиш като морж на някое каменисто крайбрежие или да изхвърляш въздух през дупка на върха на главата си, преди да се гмурнеш 20 метра дълбоко в морето за хапка вкусни пясъчни червеи.
Не само че си имал достатъчно късмет да си свързан от незапомнени времена към привилегирована еволюционна линия, но си и изключителен късметлия по отношение на собствените си предци. Помисли върху факта, че през 3,8 милиарда години всеки един от твоите предци и по двете линии е бил достатъчно привлекателен да си намери половинка, достатъчно здрав, за да се възпроизведе, и достатъчно благословен от съдбата и обстоятелствата, за да живее достатъчно дълго, за да го направи. Нито един от упоритите ти предци не е бил смачкан, изяден, удавен, уморен от глад, изпаднал в беда, ранен или по друг начин отклонен от целта на живота, да се достави малко генетичен материал на подходящия партньор в подходящото време, за да увековечи единствената възможна поредица от наследствени комбинации, която може да доведе най-накрая - изумително и за съвсем кратко време - до теб."
Казаното съвсем естествено доказва абсурдизма на моето случване. Шансът да ме бъде като проект на самия себе си след единица планково време от началото на гигантско разширяване от нищото, евентуално следствие от сблъсък на n-мерни брани, е по-малък от едно на един гугол пъти. Кой изобщо би се замислил сериозно над вероятността на такова случване.
С други думи няма начин да ме бъде, следователно и да съществувам солипсистки в света, в който пиша този пост. Фактът, че си мисля, че мисля не означава нищо повече от това, че някой друг си мисли, че аз мисля и следователно съществувам. На база на това разсъждение спокойно мога да заключа, че мен всъщност ме няма, но пък съществувам заради вас, така както вие съществувате заради мен.
В един свят, където всичко е относително, не мога да си представя нищо по-естествено от относителното съществуване.
---
Цялото това писане бе инспирирано първоначално от
един диалог с
Лу, с течение на седмиците (вероятно си и личи) бе вдъхновявано от
блогорожденичката Светла, а гвоздеят бе закован от
"Размисли за Нищото" на
Ел. Знам, че не трябваше да ги изтипосвам тук, за да не ги срамя, като вдъхновителки на горната простотия, но сами са си виновни в крайна сметка.
