събота, 2 август 2014 г.

Ревю: "Изплези си езика" от Ма Дзиен

Ма Дзиен - китайската версия на Дейвид Карадайн
Очаквах да е от сорта на пътепис с различни истории от пътуването на Ма Дзиен в Тибет, в които описва живота след китайската експанзия, но се оказа един по-натуралистичен Лафкадио Хърн с неговите страховити истории почерпани от японския фолклор, и реално няма пряк досег с политическите реалности засегнали явно основно големите градове и столицата Лхаса. Разказите са за номадите в подножието на Хималаите, в най-изостаналата в развитието си провинция на Тибет. Ежедневието им е такова, каквото е описано в книгата, вероятно от хилядолетия. Живеят в мистичен свят на религиозни вярвания и обреди движен от съвсем прозаичните закони на физиката и нетленността на телата ни. Истории за примитивни щения в примитивен свят, населен със смърт и секс. На някои ще им се стори шокиращ и реално е такъв от съвременна гледна точка, но в онези изолирани райони, в които фотоапаратът е като бутилката от кока-кола за бушмените, всичко изглежда някак в реда на нещата.
Иначе пътеписът го има в една или друга форма, сблъсъкът с наситената миризма на овчи кожи и изпражнения от як и могъществото на издигащите се планини-богини пресъздава атмосферата и реалностите, в които се потопих и изплувах след точно 83 страници, включващи и илюстрациите. На моменти поетичният стил на Ма Дзиен тихо допълваше картините с изкормвания на човешки трупове, в други - силно контрастираше с тях и откровените истории за инцест, но хубавото е, че през цялото време беше прям и не изневеряваше на директния си подход да вкарва острието до кокал.
"Планините се диплеха в продължение на стотици километри, безмълвни и голи под лъчите на слънцето. Едва по сумрак залезът плисна кръв върху пустите им, тръпнещи като кожа баири. Вечерното зарево в миг изчезна зад хребетите и когато между небето и земята остана един-единствен розов лъч, поех нагоре".
"... забиха ножове в пищната й задница, прокараха ги надолу и наведнъж свалиха плътта от бедрото до стъпалото. По-младият пое месото и го наряза на парчета. От единият й крак останаха само костите. Коремът й беше притиснат о земята, по бедрото й протече лепкава течност."

четвъртък, 3 април 2014 г.

Ревю: "Как да излекуваме фанатик" от Амос Оз



Книжката е от 80 страници, които се четат за най-много 2 часа и последното, от което има нужда, е ревю. Затова ето няколко цитата:

"Никога не съм вярвал, че светът е разделен на лоши и добри. Знам, че в него има конфликти между доброто и злото, но те никога не са ме интересували, нито в литературата, нито в живота. Аз съм провинциален лекар завладян от конфликта между правото и правото. Аз се интересувам не от простите, а от сложните конфликти."

"[нападението над Америка на 11 септември] е сблъсък между фанатиците, които вярват, че целта, каквато и да е тя, оправдава средствата, и останалите, които вярваме, че животът е цел, а не средство. Това е борба между онези, които смятат, че справедливостта, какъвто и смисъл да влагат в тази дума, е по-важна от живота, и другите, които приемаме живота за по-важен от редица ценности, вяра и убеждения."

"Илюзията за вечно щастие е оксиморон. Вечното щастие не е щастие, също както вечният оргазъм не е оргазъм."

"В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите."

"За да наложиш демокрация, първо трябва да създадеш и развиеш гражданско общество. Отчаянието и чувството за безпомощност са най-големите врагове на гражданското общество, следователно и на демокрацията."

"Искам да споделя с вас една тайна: да си представиш другия е истинско удоволствие. Тайно удоволствие, огромно удоволствие. Представяйки си другия, ние се превръщаме не само в по-добри съседи и по-добри съпрузи, но и в по-добри любовници."

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Ревю: "Мръсна хаванска трилогия" от Педро Хуан Гутиерес

Не сте чели такава книга. Сериозно, не сте. Чели сте Буковски и цялото поколение битници. Чели сте Оруел, Голдинг и Хъксли. Препрочитали сте Селинджър, Антъни Бърджес и Харпър Ли. Но не сте попадали в Хавана през 90-те, не сте обитавали стая 3 на 4 метра на покрив с още 50 души, не сте ползвали с тях обща тоалетна, която често е запушена и смърди, не сте си изкарвали прехраната, ровейки из боклуците за кенчета от бира, които да продадете на сладоледаджията, който ще ги ползва за кофички. А вечер - вечер не сте се разхождали по крайбрежният булевард "Малекон", не сте дишали йодните изпарения в напоения със селитра въздух, не сте виждали омайващият залез над залива и не сте се прибирали с курва, за да приглушите "непосилната лекота на битието" с изтощителен, мръсен, потен, всеотдаен секс до зори. И да, не сте пили кубински ром. Евтин, долнокачествен ром. Много ром. Или поне толкова за колкото песос имате в джоба си.

Гутиерес е нищо по-малко от Буковски. Първоначалното усещане е, че старият Бук е решил да си поживее на тропиците, но е станал малко по-обстоятелствен, по-описателен, по-личен, по-самовглъбен, по-откровен, по-мизерен и по-мръсен. И все пак това е почти същата история, но е много по-безнадеждна, а единственото спасение от глада и комунистите е в удоволствието от погълнатия ром и задоволяването на нагона.

Четенето не отнема време. Напротив - предоставя месеци, които се изживяват за минути, колкото и в тях да не се случва почти нищо. Но това, че сте там, променя уравнението, защото всичко започва да ви засяга лично. Четенето на "Мръсна хаванска трилогия" е форма на мазохизъм, защото боли и все пак изпитваш удоволствие - от почти болезнения реализъм и от това да разсъждаваш на глас с почти изпразнена от съдържание глава.

Има една история за вариететен "артист", чийто номер преди Революцията бил да си показва гигантския пенис всяка вечер в едно заведение. На стари години той е развалина в инвалидна количка.

" - Какво се е случило?
   - Висока захар. И двата крака гангренясаха. И един по един ги ампутираха. Дори топките. Сега наистина съм пич без топки. Ха-ха. А преди бях пичът с топките. Суперменът от "Шанхай"! Сега съм преебан, но никой не може да ми отнеме спомените.
Смееше се искрено. Без капка ирония. Разбирах се добре с този корав и стар негър, който умееше да се присмива с глас над самия себе си. Ето това искам - да се науча да се надсмивам на себе си. Винаги, дори да ми отрежат топките."

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Ревю: "Математик ли е Бог" от Марио Ливио


Става дума за история и философия на математиката. Мястото на математиката, като дисциплина, в книгата реално се намира само на едно място - в заглавието. Същото се отнася и за Бог (доколкото той може да се намира някъде).

Ливио се е опитал да направи едно неутрално изследване за "необяснимата ефективност на математиката" в света, който обитаваме, а бележките и библиографията в края на книгата, говорят, че се е постарал да си напише домашното. И се е получило. Като повечето домашни - сухо, педантично, но поне информативно. Информативно, но и повърхностно, защото се плъзга по математиката, както аз по чина в четвърти клас в час по въпросния предмет. Добре, че в следващите класове се научих да внимавам какво ми говорят, иначе "Математик ли е бог?" щеше да ми се стори, като изцяло нова вселена насред остатъците от средното ми образование.

Но нека не изисквам от книгата нещо, което вероятно никога не се е опитвала да бъде, а именно забавен и увлекателен пътеводител в света на механизмите и принципите на математиката. Исторически ще се запознаете с Архимед и математическите школи преди него. С Галилей и познанието за това, което милиони години е блещукало над главите на знайни и все още неизкопани фосили. С Нютон и законите на механиката. Докато във философски план ще се опитате (и няма да успеете) да си отговорите на въпроса измисляме ли математиката или просто я откриваме. Е, няма да ви спойлна много, ако ви кажа, че не е нито едното от двете, а според автора е и двете едновременно. Но ако си падате по философски празнословия, последната девета глава ще я прочетете без да заспите, което аз признавам си не успях да направя.

И все пак Ливио слага ред в една материя, която класическото образование в България предвид наблюденията ми целенасочено се опитва да забули в мистерия, така че няма да загубите много, ако отделите време да прехвърлите по-интересните пасажи от книгата. Всъщност най-забавната част от нея е цитат от друга книга, който представям на вашето внимание:

"През 1946 г. Гьодел трябваше да стане американски гражданин. Помоли ме да му бъда препоръчител, а за втори препоръчител избра Алберт Айнщайн, който с радост прие. Преди събеседването случайно се срещнахме с Айнщайн, всеки от нас с нетърпение очакваше да види какво ще се случи преди и по време на процедурата по натурализация.

Гьодел, с когото се виждах от време на време в месеците преди въпросното събитие, започна да се подготвя за него по типичния си последователен начин. Тъй като е изключително педантичен човек, той започна проучванията си със запознаване с историята на заселването на Северна Америка. От нея постепенно премина към историята на американските индианци, на различните им племена и т.н. Често ми се обаждаше по телефона, за да ме помоли да му осигуря книги, които прилежно проучваше. Много пъти поставяше въпроси, отнасящи се до това дали историческите хроники са правдиви и дали всички обстоятелства са правилно представени в тях. През следващите седмици Гьодел премина към новата американска история, като основно внимание отдели на конституционното право. Интересуваше се също и от самия Принстън, искаше да разбере например докъде се простират границите на университетското градче. Опитвах се да му обясня, че всичко това е напълно излишно, но това не даде резултат. Той упорстваше в издирването на всички сведения, които го интересуваха и затова му осигурявах цялата информация, която изискваше. Искаше да знае как протичат изборите за общински и градски съвет, какви са функциите им и какво е името на кмета. Смяташе, че е възможно по време на събеседването да го питат за тези неща и ако се покаже невеж по отношение на града, в който живее, това може да направи лошо впечатление.

Опитах се да го убея, че никой никога не поставя такива въпроси, че те са чисто формални и с лекота ще може да им отговори, че най-много биха могли да попитат какъв е типът управление на страната, какви са функциите на Висшия съдебен съвет и други неща от този род. Въпреки всичко, той продължи с изучаването на текста на конституцията.

Ceгa cтиваме до най-интересното. Един ден той дойде при мен изключително развълнуван и ми каза, че докато четял конституцията за свой ужас открил в нея противоречия и че може да покаже как по напълно законен начин някой може да стане диктатор и да установи фашистка диктатура, което не било предвидено от авторите на конституцията. Отвърнах му, че е твърде малко вероятно нещо такова да се случи, дори и да е напълно прав, в което честно казано се съмнявах, но той упорито се придържаше към тезата си, наложи се много пъти да обсъждаме този въпрос отново и отново. Опитах се да го убедя, че когато отием до Бюрото в Трентън, не трябва да споменава затова по никакъв повод, споменах за този проблем и на Айнщайн: той беше ужасен от това, че на Гьодел са хрумнали такива идеи и сам го помоли да се успокои и да не oбсъжда повече този въпрос.

Изминаха още няколко месеца и най-после дойде време за събеседването. В уречения ден взех Гьодел с колата ми. Той седна отзад и след това отидохме да вземем Айнщайн от къщата му на Мърсър стрийт. След това поехме към Трентън. Докато шофирах Айнщайн се извърна назад и попита: "Е, Гьоде, наистина ли си подготвен за събеседването?". Разбира се, този въпрос смути напълно Гьодел, което беше истинската цел на Айнщайн - той беше силно развеселен от тревогата, която се четеше по лицето му. Когато стигнахме в Трентън, бяхме въведени в една голяма стая и макар обикновено препоръчителите да бяха разпитвани отделно от кандидатстващия за гражданство, заради известността на Айнщайн беше направено изключение от правилото и ние тримата бяхме поканени да седнем заедно, Гьодел седеше между нас двамата с Айнщайн. Чиновникът попита първо Айнщайн, а след това и мен дали смятаме, че Гьодел ще бъде добър гражданин. Уверихме го, че това със сигурност ще бъде така, че той е изключителен човек и т.н. Тогава той се обърна към Гьодел и каза: "Е, господин Гьодел, откъде сте?
Гьодел: Откъде съм? От Австрия.
Чиновникът: Какъв тип управение имате в Австрия?
Гьодел: Беше република, но конституцията беше така направена, че в крайна сметка се установи диктатура.
Чиновникът: О, това е много лошо. Такова нещо не може да стане в нашата страна.
Гьодел: О, не само може, ами мога и да го докажа.

От всички възможни въпроси чиновникът беше засегнал тъкмо този. По време на разговора между двамата ние с Айнщайн бяхме направо ужасени. Слава богу, чиновникът беше достатъчно интелигентен, за да успокои Гьодел и да прекрати разговора с думите: "Бобоже господи, нека не се занимаваме повече с този въпрос". За наше облекчение, това беше краят на събеседването."

вторник, 14 януари 2014 г.

Ревю: "Космическият пейзаж" от Ленард Съскинд


Това, което отличава Съскинд от повечето автори на научно-популярна литература, "сражавали" се на предните редици на научно-изследователския прогрес, е че той не се притеснява от егото си и от това, че Аз-ът му изпъква във всеки един ред на книгата. Напротив, освен, че ни зарежда с ударна доза научни достижения, той волно или не ни въвлича не в аулата на академичния свят, където са бляскавите фанфари и лустросаните речи, а директно в прашните, задни стаички на университетите, където са се сблъсквали цели светове от идеи и знания. Среща ни лице в лице с учени, които днес олицетворяват физиката такава, каквато е. С които е спорил, които често не са били на неговото непопулярно мнение, но които впоследствие са признавали пораженията си, така както и той е признавал своите в случаите, в които е грешал.

Тази книга не е систематизиран наръчник, който ще ви даде основите и ще ви изведе на по-високо ниво в разбирането на света, в който живеем - има достатъчно книги, които се справят повече от задоволително с тази задача. Тази книга има за цел да ви обрисува картината, каквато я вижда Съскинд - не дистанцирано, сухо и методично, а с жарта и енергията на дете, откриващо един нов и фантастичен свят от възможности. Което не значи, че е неразбираем и ще има да се лутате в разсъжденията му. Разказвателната форма увлича, а естественият път на разкриване на светогледа на автора дава още по-голяма яснота и нови гледни точки върху въпросите, които разглежда.

Затова, ако искате не просто да сте наблюдатели, а да съпреживеете страстта и екстаза на откривателя, Съскинд е точно за вас.


петък, 26 октомври 2012 г.

Философия на изд(ев)ателствата или как не се пише пост

Ако искате да пишете пост, но не знаете за какво, първо и единствено правило: не го пишете. Има десетина други дейности, които бихте могли да свършите, без да навредите на човечеството.

В издателски смисъл това правило се отнася за книга, която не е трябвало да бъде издавана, но сама се е издала в пълен разрез с философията и убежденията на издателството и въпреки подсилената охрана на печатниците.

Второ, открили сте идея за пост, но думите не ви идват. Решението, което веднага ражда непредубеденият ви буден ум е, че няма начин все някой вече да не го е казал достатъчно оригинално преди вас. Бърз сърч в Гугъл ви дава богат материал. Възможно е да ви даде и изцяло нова идея бетер с текста - контрол це, контрол ве. Но практиката казва: не го правете!

Разбира се издателствата съществуват именно защото го правят.

Трето, постът ви е критичен и самомнителен. Написали сте го такъв, защото целта ви е била такава. Вие сте стожер на критичната мисъл и държите останалите да го знаят. Разбира се, може да получите няколко злостни коментара, но поне сте убеден в правотата си и не ви пука. И наистина в коментарите под поста се разразява драма - вие рефрешвате, а те стоят на нула. Пиете пето кафе и започвате да преправяте текста. След няколко редакции получавате коментар от Почивка в Дубай: "Страхотно е. Прекрасно написан текст. Благодаря". Извод: не редактирайте. Ако бяхте оставили оригиналният вариант, дори Почивката щеше да си спести спама.

Колкото до издателствата, те и без това не редактират - нито преди, а още по-малко след издаване. Питайте Сиела.


Хей, издателствата, не ме бийте. Текстът е на Ламот, аз просто наруших второ правило.

понеделник, 10 септември 2012 г.

RATIOнализирай иRATIOналното


Има Google, има Wikipedia, има специализирана литература, има дори и преведен TED, но колко от тях са достатъчно интерактивни, че да ви въведат в атмосферата, да ви срещнат анфас с интелигентни, будни хора, с които да споделите опита и знанията си, и в крайна сметка да ви забавляват от сърце? RATIO е инициатива, която има за цел именно това - не просто да ви информира за новостите и достиженията в най-различни области на научната мисъл, но и да ви направи част от тях. Така че, ако във вас, както казва Ленард Съскинд, има едно егоцентрично човече, което държи да знае всичко, просто за да може да твърди, че е право, то мястото ви е в Младежки театър Николай Бинев на 29 септември - входът е 10 лева (7 за студенти).

Лектори ще са:

- професор Кристофър Френч, британски психолог, специализирал се в психологията на паранормални вярвания и аномални изживявания. Той завежда отдел за изследвания „Аномална психология“ към Goldsmiths, University of London, а често участва и в конференции, радио и телевизионни предавания, където представя научната гледна точка за разнообразни паранормални твърдения.

- д-р Леандър Литов, ръководител на катедра “Атомна физика” в СУ “Св. Климент Охридски” и ръководител на екипа от Софийския Университет работещ в CERN, който ще говори за Хигс бозона

- астрофизикът Владимир Божилов ще даде отговор на въпроса „Сами ли сме във Вселената“. Негова специализация е търсенето на екзопланети - планети около звезди извън Слънчевата система.

- д-р Сара Сантош ще представи „Съкровищата на геометрията“. Лекцията включва любопитни геометрични факти, тайни за перспективата, урок по морски шах за напреднали и триизмерни калейдоскопи. Теоремите отстъпват по брой на демонстрациите с участие на публиката.

Да си само практичен е скучно - бъди и рационален.