Библио-кенеф (Release candidate)

Знам, че често сте се чудили какво все й липсва на библиотеката ви. Аз самият вече 20 години се чудя за моята без голям успех. Но днес мисля, че най-после стигнах до разковничето, измъчвало векове наред някои от най-видните умове в световен мащаб. Затаете дъх:

Съмнявам се, че някой може да отрече далновидността на това интериорно решение за дома. Дори виждам как някои от вас вече трескаво отварят гугъл и пишат "тоалетна чиния" или "моноблок", за да открият своя спътник в живота, докато в същото време изпитват непреодолимото желание да ми благодарят. Но не благодарете на мен. Сериозно, не аз открих този смайващ дизайн. Идеята да снимам тази гениална композиция, която вярвам от този момент нататък ще се окаже цивилизационен избор за много от вас, ми бе дадена от Точето. Съгласете се, че тя чете почти толкова бързо, колкото Ламот, и почти толкова много, колкото Ел, за да е компетентен източник на мултифункционални библиотечни решения. Затова смело търсете вашият фаянсов трон. Всичко, от което имате нужда, е един моноблок със задно оттичане (освен ако нямате дупка в пода, водеща до съседите под вас), една библиотека и фотоапарат, с който да снимате. Покажете ни как виждате света. И как светът ще гледа на вас.

Новата библиотека (Preview)

Секция със шкаф и секция без шкаф

Вече успях да им позапълня рафтовете, но все още не съм подредил съдържанието според стандартите на оторизиращия орган, т.е. аз. Докато каталогизирам (т.е. около седмица-две), ето "откъс" от резултата при освободените от излишния товар секции:

Перспективата, от която е снимана, добавя два-три километра по дължина.

Пре(н/з)ареждане

Задникът ми вече е в непосредствена близост до моята гордост и мой най-голям срам - библиотеката ми (срам - защото съм прочел не повече от половината книги; гордост - защото съм ги събрал собственоръчно от първата до последната).

Долу вляво - задник, горе вдясно - библиотека

Фактът, че си съкратих пътя до нея с една стая разстояние ме кара да си мисля, че пред човечеството вече няма невъзможни неща и съвсем скоро или ще открием нови светове за покоряване, или ще си пукнем на тая шибана и еднообразна буца пръст. Второто е много вероятно, първото - са пълни глупости, но аз не се отчайвам, напротив - решил съм, че не ми пука и смятам усилено да подпукам някоя книга. Препоръчайте ми нещо, но държа да е фантастика с криминални елементи, да вкарва лек викториански романтизъм в стил Джейн Остин, развиващ се в необарокова атмосфера, и задължително да има зомбита и индианци, които да се бият с високотехнологична, но враждебна извънземна цивилизация (нещо като Хищниците). Чета и класици, като маркиз Дьо Сад.

Купчина книги върху масичка

Втора купчина книги върху същата масичка

Новокитенска комедия

Понеже постъпих като задник и за разлика от Ламотхулес не споделих нищо за приключенията си в китний Китен, реших да сваля този товар от раменете си и веднага да опиша безбройните си одисеи, така че да останат в аналите (както подобава на истински задник) на съвременния китенски летопис. Ето я и историята, която археолози откриха изографисана върху масивен критски мрамор при разкопки в една от многото външни тоалетни, смятани за свърталища на новокитенският митологичен герой Одисеомо (семантиката на името идва от нострономското наречие Задникореч, където "оди" се свързва с "ходи" [много често "по нужда"], "се" е едно към едно взето от българската реч, а "омо" е съкратено от omophagous, т.е. човек нагъващ сурово месо [?!?], с други думи "човек, който ходи и яде сурово месо" или според някои по-нови изследвания върху словореда на дреБните китяни: "човек, който яде все още ходещо месо" [????@#$$#$@!!@^&%^*&^?????]).

Историята разказва, че малкият Одисеомо се пръкнал на бял свят някъде в околностите на древен шумерски град. Той израснал леко недохранен и затова в зрелите си години упорито наваксвал с месни продукти (с ограничен бой "Е"-та в тях), тройни дози шумерска бира и много спагети. Това му докарало известно шкембе, което се прочуло на длъж и на шир, заради което той всеки ден посрещал и изпращал по един автобус туристи, докато накрая му писнало, потренирал 2-3 месеца, изваял стегнати плочки и заминал в странство по южното черноморие. Кракомобилът го отвел в китното курортно градче Китен, населявано от местни жители, наричани още хазяи, и двайсет и пет пъти повече временно пребиваващи, на които хазяите гледали с нескрит "апетит", но помежду си презрително наричали "летовници". За радост на Одисеомо той нямал проблеми със своя хазяй и, като му платил по 15 унции шумерско злато на вечер, си осигурил всички удобства, за да може спокойно да започне с гастрономическите си обиколки из местните гостилници.

Първо любопитството го отвело в пицария, която затворила врати, за да може да насмогне на поръчките му, включващи основно лавини от лазаня и бургЪзка бира. След като вече не можел да поема, той потърсил къде да се подслади и попаднал на витрина с пресни, китни тортички останали от предния сезон. Той обожавал да хрупкат, затова и опаткал две на крак и три на ръка - дясна. Малко преди да се пръсне от преяждане, Одисеомо се озовал пред стилно коктейл-барче, пред което също имало витрина с торти, тортички и тортелини, както и кремкарамелчета, ореховки, баклавички, меденки и тулумбички. Няма нужда да ви казвам какво се случило, факт е обаче, че героят на нашия разказ се прибрал на четири крака, обхождайки половината външни тоалетни в пределите на Китен. Едва добрал се до леглото си, той безволево припаднал и така дните на Одисеомо в китното градче били преброени - точно осем дена и прилежащия брой нощувки. Всеки един от тях си приличал с другия като две капки бургЪзка бира, затова и много местни стенописи говорят за епичното постоянство и мазохистична отдаденост на героя. Разбира се, не липсват и злословия по негов адрес, които го описват като невъздържано прасе с маниери на пещерен човек, но те са малко, защото местния бизнес бил изключително доволен от разточителния характер на посещението му и попиващата способност на титаничния му организъм, затова само можем да предполагаме колко точно нелепо е изглеждал, странствайки по китните улици.

Във всеки случай запазеният фотоматериал хвърля известна светлина по въпроса:

Не трябва и да забравяме да споменем, че Одисеомо обожавал плажните спортове, сред които били опустошаването на потни халби бира с поглед, аристократичното съзерцаване на палави задници в опит да регистрира незавидно количество полиестер върху тях и, разбира се, плажен волейбол, което си личи по (твърде далеч от) атлетичното му тяло.

Quo vadis, блогъре?...

Така, преди малко повече от седмица, в една приятна съботна утрин, ми беше така унило и шантаво, че реших да се социализацизирам - с други думи да се появя в блогопространството и да се отчета като пълноправен член на необятното общество от блогосписвачи, за да мога покрай другите да си дам сметка къде съм аз (къде са те). Блогосписвач може и да звучи леко принизяващо определение за блогър, но всички знаете, че срамна професия няма, дори и никой да не ви плаща, за да я вършите, така че самонаетият "списвач" в голяма степен го асоциирам с комплимент - къде заслужен, в моя случай - не. И бидейки такъв (един никакъв), на първо време се набутах в TopBlogLog.bg, където открих, че някак си съм се озовал сред първите 550 всенародни любимци, отгоре на всичко и с двата блога, което всъщност е доста нищожно постижение, но ми даде криле да смятам, че за други, броящи се на пръстите на двете ми ръце и левия ми крак, блогъри съм някаква единица от нещо, към която понякога посягат - къде от скука, къде от неосъзнат мазохизъм. Това ме изпълни с благодарност и, за да засвидетелствам и аз моята привързаност към блоговете, в които се "губя", започнах да натискам разни сърчица и плюсове, и да добавям имена в категориите "Любими", "Прекрасни" и "Напра`о стра`отни". В "Напра`о стра`отни" добавих няколко блога на видни поп-фолк изпълнители, за да си отговарят на категорията, а и за да знам накъде съм тръгнал и къде не искам да "свърша". Оставайки изключително доволен от тоя си напън, отворих компот от череши и зацъках нататък.

Открих няколко души, които ме бяха залюбили по погрешка. Примирих се, аз самият съм минал по този път и знам колко много боли грешният избор. Харесаш си някой пък той се окаже пълен задник. После искаш да го разкараш от "Любими", ама не ти дава сърце, щото оня може и да забележи и - по-неприятното - защото това ще означава, че си непостоянен. Затова оттук нататък всеки да знае, че ако ме разлюби, не само, че няма да му се сърдя и няма да го помисля за вятърничав, ами лично ще го черпя по една бира - разбирайте, очи в очи, на една маса, с халба в ръка и сурово кашу между нас. Никой не заслужава съдбата да се трови с мисли как да спре да прокламира блога на (друг) задник, и без това достатъчно проблеми ни стоварва светът всеки ден.

Проблем: Мексиканският залив. Все още жив пеликан

след петролния разлив причинен от сонда на Бритиш Петролиум.

Бидейки толкова добросъвестен и благороден в намеренията си, а и застъпвайки идеята, че всеки си има задник и не му трябва втори, пребродих последните статии на любимците си, за да ги "нацъкам" със сърчица в знак на любвеобвилност. Разбира се подходът ми не беше самоцелен и безразборен, напротив - изхождах изцяло от позицията си на изтънчен ценител на качественият и информативен пост. Затова и с лекота прескочих статията "Фотография, първи опити" на Ламот и с кеф нацъках сърдечност на останалите му публикации. Само по себе си това ми действие нямаше да е чак толкова фатално, ако не се бях "обадил" в коментар отдолу, споделяйки какво мисля за фотографските му способности. Е, човек трябва да бъде искрен, отстоявайки позициите си, и както казва Бънги в "Мисли": "Просто действай, бъди импулсувен, веднъж се живее, мамка му.". До кога ще живея, разбира се, зависи от изхода на дуела между мен и Ламот утре в 12:30 пред часовниковата кула - оная с набученото амурче отгоре на пилона (Ламоте, не закъснявай, след теб ме чака още един.)

Специален поздрав за гражданите на Ламот(х)ланд

... и още един

Приключвайки с цялата процедура по влюбчивост, реших че съм си свършил работата и вече би трябвало да съм с една идея по-социално ангажиран от преди. Сутринта ми се беше превърнала в обяд и стомашните ми сокове ме призоваваха към хладилника за поредното безпаметно угощение. След час нямаше да си спомням какво съм обядвал, защото междувременно щях да преглеждам последните новини от rss-рийдъра, а ако не беше турнирът от GameKnot-а, към който някак си се бях пристрастил, вероятно щеше да ми остане време да посетя и усамотената стаичка с фаянсова облицовка. Е, винаги има кога, въпреки че и винаги може да стане прекалено късно. В крайна сметка обаче факт е, че всичко е ад либитум и само краят е по неизбежност...

И, за да не завършвам така минорно, помествам специален поздрав за всички мъже (особено за бледият ездач с каубойско излъчване) и за Бънги, за да й върна помислите:

Как чета?!

Както често се случва, когато най-малко очакваш, просторът зейва над теб и от небесата се понася мелодичен (да, този път, но обикновено е дълбоко-басов) божествен глас, който напевно те призовава да извършиш своите 15 подвига. Е, аз по принцип не обръщам внимание на разни гласове (щот в главата ми са много и като почна да отделям внимание на един и всички ми се качват на главата), но този път шестото ми чувство се почувства изключително поласкано и, за да ми обърне внимание колко насериозно трябва да взема горната заръка, ми шибна два прави, последвани от ъперкът, и после пак, и така няколко пъти, но в крайна сметка ми остави десет здрави пръста.

Та, първият въпрос свише беше: "Как чета!?". Което си беше чисто и просто риторично подмятане, което да ме подготви за същинската част, но аз понеже не обичам отворените начала, реших да го затворя набързо и отговорих рационално: "От ляво на дясно чета, о, Висша сило! Опитвал съм и в други направления, но се получават безмислици, като тази: !ах-ах, онакпът шенръв ог им ад макач, етомаЛ". Висшата сила замълча, замълча, и по едно време изрита от покоите си два каменни скрижала, които се приземиха баш под носа ми. За съжаление единият не оцеля и от него останаха малки парчетии, а на другия разчетох от санскрит следните 15 въпроса:

1. Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Ох, ами поямвам си, като един истински Гаргантюа, но все пак се ограничавам до кисело зеле с говежди мозък, гастронче супа от заешко, две виенски купи с фрикасе, овнешка плешка с чесън, осолен дивеч с ряпа, прасенце в шира, патица в бял сос и къде без няколко скопени врани преди десерт. За десерта да казвам ли, че не разбрах?...

2. Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Този въпрос не стои пред мен. Но много често ми се случва да чета, докато пия. Обикновено компот от череши след няколко бири Шуменско.

3. Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Последният път, когато се опитах да драскам по книга, получих сърцебиене и обриви по меките тъкани.

4. Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа надолу), оставяш книгата отворена?

С парче (неизползвана) тоалетна хартия.

5. Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Обикновенно си обувам и двата чорапа. Пробвал съм и с един, но изглеждам нелепо и хлапетиите от квартала ми се смеят и ме замерят с камъни.

6. Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Според зависи как ми се вмества главата в план-графика на пикочния мехур.

7. Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

На мига. Има прекалено много други автори, които биха заслужили няколкото часа внимание от краткия ми живот.

8. Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Не, аз знам всички думи още от малък. Някак си ми се втъкнаха в главата. Не чета нито хелпове, нито FAQ-ове (не псувам, ей), нито менюъли, а гидовете ги нямам за нищо - знам цялата световна история на изуст, както и историите на двете извънземни цивилизации, посещавали Земята - аз съм от едната, Ламот е от другата (той вече си призна)...

9. Какво четеш в момента?

"Взривът! Пълна история на Вселената" (защото е с картинки и ми е най-скъпият подарък правен някога) и препрочитам (за трети път) "Pulp" на Буковски (защото е най-шибано яката книга писана някога от смъртен гений в състояние на делириум тременс... и се чете за няколко влизания в тоалетната).

10. Коя е последната книга, която си купи?

”Дванадесетте стола” на Илф и Петров. За два лева от кашонна разпродажба. Позорно е, знам...

11. От онези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Случвало ми се е и по няколко, но предпочитам по една.

12. Имаш ли любимо място/време за четене?

Помещението със сакрална акустика е единият от многото варианти. Хоризонталното положение обаче е за предпочитане, затова - легло, под, кухненска маса, покрив (керемиден също). Чел съм и на дърво - круша. Време - по всяко време на денонощието.

13. Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Всичко зависи от автора и съдържанието, а не дали е част от нещо или самостоятелно издание. Грам разделение не правя.

14. Има ли книга или автор, който препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Не, препоръките са индивидуални. (отговор подсказан от небесата)

15. Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора и т.н.)

Ей тук се почна... Най-отгоре на два реда е поредицата на библиотека "Галактика". Вторият ред е зад първия и не се вижда, но в момента ми липсват около 20 броя. Имам два рафта със "Световна класика", като в единия са книгите, на които все още я има меката хартиена обложка, на другия - по обрулените от времето. На следващия са деветте тома на Достоевски и до тях десетте на Балзак плюс двата на "Война и мир". Под него - книгите с дебели корици, основно класически заглавия, основно тъмни на цвят и подредени по височина. Следващите два - същите, но с бели корици. На секцията вдясно... Уффф...

Да се похваля - не съм чел и половината, а имам и книги за още една секция...


Сега на свой ред ще натоваря с Розетския камък Lu и Bla. С удоволствие бих предал този сизифов труд и на цялата плеяда древногръцки герои от блогрола ми, но Ламот подмолно ме изпревари и ги натовари от свое име. (Трима не ти ли стигнаха, бе Ламоте!!! Хак да са ти!... :) )

Десетте тайнства на Вселената

Следващият материал е инспириран по вина на Иво - аз съм просто жертва на зловредния ДСТ щам (съкратено от Десет Съкровенни Тайни) плъзнал из родното блогопространство. Ето ги и симптомите, които, ако случайно проявите, не казвайте на никого, защото ще ви изпратят в резерват:

1. Слушам класическа музика. Не че я слушам ей така между другото, ами основно такава слушам. От време на време имам забежки и към други стилове и конкретни изпълнители - най-вече хардрок, трип-хоп, джаз - както и отделни поп-парчета, които чувам оттук-оттам, но това е, защото като всяко човекоподобно и аз имам нужда от разнообразие. Та тайната тук е, че, ако някой ме пита какво слушам, понякога отговарям хардрок, понякога - трип-хоп, и никога - класическа. Нали знаете каква би била реакцията, ако в селска дискотека обявите, че не слушате чалга. Долу горе същата, като да обявите, че слушате Брукнер и Малер. Не че някой ще разбере.

2. Мразя българщината. Балканският манталитет ми е противопоказен. При северните народи се е смятало, че смъртта в битка е чест за смъртния, а тук - "преклонената главица сабя я не сече". Ако има нещо, заради което българинът продължава да се влачи на опашката на цивилизациите, то е точно тази антилогика.

3. Нещо, с което не се гордея. Трябва да съм бил на 9-10 години, когато момичето, с което обикновенно си играех, когато ходех у баба ми, прати по сестра ми бележка, в която беше написало, че е влюбено в мен. Аз с целият си акъл скъсах бележката и я изхвърлих в тоалетната от срам, че някой може да я прочете. Фаталното обачеше беше, че, когато срещнах момичето на другия ден, й казах нещо, което и до ден днешен ми звучи като каране, без да помня конкретната реплика. Оттогава ми е много криво за нея и още ми става кофти, като си спомня.

4. На 16 години си пуснах дълга коса и я подстригах на 26.

5. Бях на 17 или 18 години, когато си продадох всичките около 50 книги на Стивън Кинг, за да мога с парите да си купя видео - киноманството надмогна книгоманството ми. Но пък точно тогава вече се бях преориентирал към класиците, а и Кинг започна да издава на конвейер, така че не ми пукаше особено. Това беше първият и последен случай, в който се разделих с книга.

6. Романът, който помня най-живо, и въпреки това най-рядко се сещам за него, е "Пилето". (Ей сега се сетих и веднага го драснах.)

7. Преди ходех на кино сам. Ако имах и късмета залата да е полупразна, удоволствието беше двойно.

8. Роден съм в годината на змията, но имам фобия от змии. Нямам проблеми да ги гледам по Дискавъри или Анимал, но не бих се доближил до такава.

9. Навремето баба ми получаваше колети от чужбина и често в тях имаше подсладено кондензирано мляко. Изяждал съм цяла кутия на един път. Както и няколко пердаха наведнъж.

10. Нещото, което е обществена тайна - обожавам компоти.

И понеже всяко зло дело има функцията да се множи и разпространява, така и аз предавам щафетата на всички упоменати в предния пост, както и на всички от блогрол-а ми (хинт: ако четете този текст, значи сте вътре). Държа ви лично отговорни за неразпространяване на велзевулското слово. Аз казах.