Ревю: "Хроника на римските императори" от Крис Скар

Доскоро имах само груба представа за това какво е представлявала Римската империя и кои императори са оставили ярък отпечатък върху съдбините й, но не знаех как е започнало всичко, кое е движило развитието й през вековете и кое точно е породило и предопределило величието или падението на един или друг от управниците й. Естествено има много книги посветени на конкретни императори, но те разкриват само малка част от цялостната картина. Затова тук ще се опитам да обрисувам основните щрихи на един, колкото велик, толкова и мерзък период от историята на човечеството.

Октавиан Август

Та, всичко започва 700 години пр. Хр., когато Рим е малък град-държава управляван от царе. Само 200 години по-късно царете абдикират и властта се поделя между сенат и народно събрание. Следващите почти 450 години тази примитивна демократична структура успешно управлява града, който постепенно се разраства в Империя благодарение и на успехите на своята армия. Една от армейските единици е ръководена от генерал на име Гай Юлий Цезар, който след успехите си в Галия, се завръща в Рим и узурпира властта. Той обаче не дава някакъв конкретен облик на своето управление и след пет години, прекарани в пререкания със Сената, бива убит. Убийците му на свой ред също биват убити и властта преминава в ръцете на двама души - осиновения племенник на Цезар - Октавиан, който оглавява западната част на империята и същият този Марк Антоний, който малко, след като застава начело на източните земи, неизлечимо "хлътва" по египетската царица Клеопатра. По-късно от трагедиите на Шекспир става ясно, че Марк  Антоний изобщо не е трябвало да си занемарява имперските задължения, защото, както е известно, трагедиите нямат щастлив край. Октавиан публично обявява пред Сената, че съвластника му сплетничи с Египет и така Рим му обявява война. Много скоро армейските части на любовника са разгромени, а той посяга на живота си, последван и от Клеопатра. Така след този "кратък" 700-годишен период Римската империя най-после се сдобива с официален император в лицето на Октавиан, който се самонарича Август и властва повече от 40 години. Малко са следващите императори, които ще могат да се похвалят с такова дълголетие на престола, както и с толкова успешно управление на Империята.

Някой иска ли да ги нарита тия двамата?

Калигула (37-41 сл.Хр.) е третият подред император и идването му на власт е белязано с надежди за просперитет и стабилност в Империята след противоречивите години на управление на предшественика му Тиберий. Естествено всички знаем що за кучи син се оказал галоша ("калигула" означава "ботушче" - прякор, който той ненавиждал и наказвал със смърт дръзналите да го използват). Поради различия в характерите, Калигула принудил първата си съпруга да се самоубие, а скоро след това, обхванат от силен пристъп на параноя, наредил да убият втория престолонаследник на Тиберий - с десет години по-младия от него Гемел, както и командирът на преторианската гвардия - Макрон. Колкото и жесток да бил в това отношение Калигула все пак бил любящ брат и често бил заварван в леглото на сестра си Друзила. Тази сантименталност обаче не му попречила да заточи другите си две сестри, задето били уличени в заговор за преврат. Ако кажем, че Калигула е бил жесток към всички поданици на империята всъщност ще сгрешим, защото той неимоверно много обичал своя състезателен кон. Въпросният живеел в лукс в мраморна конюшня, ядял от царската трапеза и дори му било предложено консулско място.

Месалина рулс

Следващият император, Клавдий (41-54 сл.Хр.), бил известен най-вече с жена си Месалина, която без особени трудности го отменяла в убийствата на врагове и съперници за императорското място, а дори и на сенатори, като им измисляла неверни обвинения. Тези й отговорности не й пречели да развратничи с онези, които оставяла живи. Скоро обаче прекалила и самият Клавдий я заподозрял в опит за измяна, след като в негово отсъствие се омъжила за някакъв с претенции за трона, заради което и двамата били екзекутирани на часа.

Следващият император бил Нерон (54-68 сл.Хр.). Едва ли е съвпадение, че той е син на по-малката сестра на Калигула, която чрез подмолни средства се омъжила за Клавдий и отстранила останалите кандидати за престола, включително и синът на самия Клавдий. Естествено накрая за full house отровила и Клавдий. Нерон й се реванширал, като пет години след възкачването си, се опитал да я отрови. Тя обаче била подготвена за подобни изненади и отървала кожата. Измъкнала се и по-късно, когато оловният таван в каютата на кораба, с който Нерон я изпращал, паднал връз леглото й, но високите му табли я спасили. Дори и след потапянето на същия този кораб, наредено пак от сина й, тя успяла да се спаси с плуване. На Нерон обаче му писнало от превземки и изпратил преторианци да я убият.

Добитъкът Нерон

През първите пет години от управлението си Нерон се представил като покровител на изкуствата, страстен почитател на гръцката култура и като трагичен певец, но не в смисъла на човек пеещ трагични песни. Жени помятали на неговите представления, мъже се отегчавали до смърт и ги изнасяли на носилка, а дори и бъдещият император Веспасиян бил изгонен, след като заспал най-блажено. Вероятно това натъжило Нерон и го принудило нощем да излиза с компания от доверени придворни по улиците на Рим и преоблечен, като обикновен гражданин, да изнасилва жени и момчета, както и да граби и убива безнаказано. Скуката от тези му рутинни занимания го тласнала към организирането на пищни оргии, разиграването на гротески хомосексуални сватби, в една от които се изживял, като булката, а в друга - като младоженец, а когато си харесвал нечия чужда невеста, направо нахлувал на сватбата й и я отмъквал. Повечето жени, за които се женел обаче, бързо му доскучавали и той ги убивал. Говори се, че това била причината да нареди убийството на собствената си майка, но все пак това са само слухове.

След като Нерон подпалил Рим, за да освободи място за своята резиденция, нещата стремглаво тръгнали към Голгота. Едва на 30 години, но с много оргии и убийства зад гърба си, Нерон вече бил мразен от всички. Самоубил се, пронизвайки се с кама в гърлото. Така светът загубил един голям артист, каквито били и последните му думи, но по-важното било, че светът се отървал от един пълен кретен.

Траян

След него следва една чета от кратко управлявали императори, често убивани от наследниците си, и така това продължило до възкачването на Траян (98-117 сл.Хр.), който останал в историята като един от най-великите и прославени римски императори. Умрял от сърдечен удар и в следващите години бил наследен от още трима достойни мъже, последният от които бил Марк Аврелий (161-180 сл.Хр.). През този 80-годишен период, Рим достигнал своя икономически и политически разцвет, макар че по времето на Марк Аврелий различни беди сполетявали Рим под формата на сухи години и нахлуване на германски племена от север, но това било бял кахър на фона на това, което се задавало с възкачването на Комод (180-192 сл.Хр.).

Що за изрод бил пък той ще ви оставя сами да прочетете и, въпреки че след него от време на време се възкачвали и достойни императори, историята на Рим всъщност се развила по такъв начин, че сега можем да твърдим, че е била в пъти по-отвратителна и от най-мерзките събития от романите на Джордж Р.Р. Мартин. В дълъг период от време следващите императори собственоръчно заколвали предшествениците си и убивали на общо основание, когото и както им скимне. Водят се и много кръвопролитни войни на север, изток и запад, а най-забележителното е, че претендентите за императорската корона никнели като гъби, което водело след себе си до сблъсъци между части на самата римска армия.

През 312 сл.Хр. император Константин обявил християнството за официална религия, и така тя изместила старите богове, благодарение на което обикновените граждани си докарали на главите още един тиранин - християнската църква. 150 години след това блясъкът на Рим от времето на Траян и Марк Аврелий съвсем угаснал и през 476 абдикирал и последния император.

Ся значи тук Константин (вляво) се запознава с Исус Христос (в средата) и го подкупва с торба жълтици, за да му даде книгата с лъжи, а Исус казва: "Нье! Ако имаш една империя, трябва да дадеш половината!" и Константин дал половината империя на църквата

Ревю: "В разредения въздух" от Джон Кракауер

През май, 1996-та, Джон Кракауер, 42-годишен журналист в списание за алпинизъм, е изпратен на Еверест да отрази екологичния проблем, предизвикан от туризма. По това време върхът отдавна не е непристъпна крепост и ежегодно стотици професионални алпинисти и любители опитват поне веднъж в живота си да стъпят на покрива на света. Не малък процент от тях успяват. Маршрутът в голямата си част е "утъпкан", на повечето места по ледените склонове са опънати осигурителни въжета, а водачите на групите са опитни планинари, покорявали и други осемхилядници. Всъщност и 14-те върха в света, извисяващи се на височина над 8 хиляди метра над морското равнище, са близки съседи в хималайската верига. Например най-близкият връх до Еверест, с който ги дели само едно седло, е четвъртият по височина връх в света. Звучи почти безобразно да изкачиш единия без да не отскочиш до другия.

Но колкото и лишено от предизвикателства да изглежда, изкачването на Еверест всъщност е изпитание на живот и смърт. Според сухата статистика от 1921 година до 1996-та върхът е изкачен 630 пъти и е взел 144 жертви, т.е. един на всеки четирима е намирал смъртта си. Как ви се струва да се разделите със семейството си и да им кажете, че има 75% шанс да се върнете и 25% - да не ги видите никога повече? Разбира се, преди изобщо да си представите подобна ситуация, ще са ви необходими поне 5 години усилени тренировки в изкачването на далеч по-ниски върхове, ще трябва да се запознаете с видовете екипировки, подходящи за различните изкачвания, да се научите да се движите в група, да търпите пронизващ студ, неколкократно да се излагате на ниско атмосферно налягане с ниски концентрации на кислород, за да привикнете, и най-накрая, за разнообразие, да си отговорите на въпроса дали все пак искате да рискувате живота си, за да покорите едно нищо и никакво ледено парче земя по стечение на обстоятелствата оказало се най-високо от всички останали.

Джон Кракауер не се съмнява в мотивацията си. Цял живот е изкачвал върхове и досега само високите такси за включване в организирана експедиция и не особената престижност да изкачиш Еверест по най-отъпкания маршрут от южната страна, са го спирали да се захване с начинанието. В средите на алпинистите забележително е да направиш по-трудното. Да изкачиш вторият по-височина връх в света К2 от технически по-трудната страна и то през зимния сезон е подвиг, защото е равносилно на това да се пребориш със статистиката, която казва, че шансът да оцелееш е под 20% процента. Но Джон вече е на преклонна възраст за алпинист и открилите се шансове трябва да се преследват до край.

Естествено никой не очаква голямата трагедия, която ще сполети трите експедиции тръгнали по едно и също време нагоре към върха. Климатът е благоприятен, мусоните са временно затихнали, а пътят нагоре изглежда, като опънат по конец. И все пак нещо се обърква.

Rob Hall, Scott Fischer, Anatoli Boukreev, Jon Krakauer. Двама от тях намират смъртта си 

Кое е забележителното в тази книга? Вероятно фактът, че е разказана истинска история, в която авторът лично е взел участие, сам се е сблъскал с пронизващия студ, с опасността от хипотермия, с риска да получи белодробен и/или мозъчен отток, предизвикани от ниското атмосферно налягане и разредения въздух на недостъпни за спасителни операции с хеликоптер височини. Може би фактът, че от първо лице разказва за хората, които е опознал и част от които са замръзнали и умрели пред очите му, докато той самият е бил на косъм да последва участта им. А може би идеята, че колкото и банално да звучи, човек цял живот се бори със собствената си природа, а териториите над Зоната на смъртта (височини над 7800 метра надморска височина) са арената на най-суровият сблъсък.

Не е особено обективно да давам оценка на почти документална книга, но Кракауер освен журналист е и добър писател, с изчистен от превземки и прекалена описателност стил. Това само по себе си е вече един голям плюс и заслужава нищо по-малко от 9/10.

My All-Time Favorite Scherzos

Скерцо (на италиански: scherzando - весело) е музикален жанр, възникнал от придворния танц менует, който е в 3/4 такта. Изпълнява се най-често в живо и бързо темпо - Allegro, Vivace или Presto. Виенската класика (Хайдн, Моцарт) използва скерцото като част от сонатата или симфонията.

Преди няколко дни с Влади Неколов решихме, че трябва да спретнем по един пост, за да увековечим влечението си към скерцото, като част от симфоничното произведение. Аз, като пълен музикален профан, освен да слушам и да се възхищавам, друго не мога, затова и няма да се впускам в критически ревюта на долуупоменатите произведения. Всъщност, ако някой ме пита дали нещо е в такт 3/4-ти или 15/16-ти, аз ще вдигна рамене и ще се оттегля засрамено в ъгъла. Плюс това не правя голяма разлика между алегро, скерцо и престо. Предполагам, че това е момента, в който трябва да започнете да ме замервате с домати.

И все пак тази ми музикална некомпетентност не ми пречи да откроявам красивата музика и с настоящата класация смятам да докажа това. Също така, ако някой е пропуснал да си го отбележи, аз съм музикален сноб, щото слушам класическа музика и ме кефи. Това го казвам, за да избегна всякакви недоразумения по въпроса.

(за да не товаря зареждането на блога, а и защото ме мързи, няма да ембедвам видеото - линковете са направо към произведенията в тубата)

10. Beethoven - Symphony No 9 in D minor Op. 125 'Ode an die Freude' - 2. Scherzo, molto vivace
Въпреки че Бетовен отдавна не ми е сред любимците, все пак с него "открих сезона" на класическата музика в живота си, затова и 9-ата плюс 5-ата и покъртителното Allegretto от 7-ма, винаги ще си останат крайъгълния камък в класическия ми вкус.

9. Franz Berwald - Sinfonie No 4 in E flat  major - III. Scherzo. Allegro molto (скерцото е на 15:28)
Малко известен композитор, но и четирите му симфонии са жизнени, непретенциозни и не натоварващи (за разлика от тези на Бетовен, например).

8. Tchaikovsky - Symphony No 2: 3. Scherzo and trio: allegro molto vivace
Някой може ли да ми обясни защо Чайковски е написал само шест симфонии, а протяжния и еднообразен Хайдн има 106? (в интерес на истината има 104, ама все там).

7. Dvorak - Symphony No 9 “From the New World” (III Movement)
Всъщност Дворжак ми е любимец още от времето, когато захаресвах Бетовен. 9-ата я имам на CD, в което освен нея са включени два славянски танца плюс Scherzo capriccioso, което също бях "изтъркал" от слушане.

6. Mendelssohn - Symphony No 4 - Saltarello, presto
Винаги съм смятал, че скерците на Менделсон са едни от най-забележителните евър, докато не открих, че нямал такива?! Голям пропуск, Менделсоне, ама това престо за мен си е живо скерцо и винаги ме побърква от кеф, затова който иска да ми опонира, да се нареди на опашката.

5. Bruckner - Symphony No 0 - Schrezo. Presto
За мен класическата симфонична музика може да се обобщи така: "Брукнер и разни други композитори". Та оттук нататък няма да сте много изненадани. Въпреки че първите две симфонии на Брукнер са едни от най-незаслужено пренебрегваните творби и липсват поголовно в повечето боксет-и със симфониите му, те са и най-лишените от пеструвки и мен лично много ме радват.

4. Bruckner - Symphony No 4 “Romantic” (III Movement)
Много ми харесва.

3. Bruckner - Symphony No 8 - II. Scherzo. Allegro moderato
Ужасно много ми харесва.

2. Bruckner - Symphony No 1 - Scherzo
Адски много ми харесва.

1. Bruckner - Symphony No 7 - III. Scherzo. Sehr schnell
Свърших! Тъй де, с класацията. Когато "открих" скерцото на 7-ма, го слушах няколко месеца без прекъсване. Лягах си с него, ставах с него, правих джогинг с него, а пък в тоалетната няма да ви казвам как само разтърсваше блока. Все още, като го чуя, настръхвам. Не мога да си представя нещо по-велико от него. Ако някой ден изкача Еверест, задължително ще си го пусна на върха.

А професионално обоснованата класация на Влади можете да чуете и прочетете тук.

Здравейте мили дечица!

Днес ще ви разкажа една от най-известните приказки, появявали се някога на бял свят. Всъщност тя е най-известната от всички и вероятно ви е писнало да я слушате, но какво от това? Зорито ми заръча да ви я разкажа, затова заемете тай-чи поза и слушайте внимателно.

Приказката е много стара, мисля че е отпреди първото фараонско царство, т.е. по-стара е и от баба ви, и е с около 4 милиарда години по млада от Лили Иванова, но кого ли изненадва това. В интерес на истината приказката е по-млада и от динозаврите, тъй като е само на 6 хиляди години. В нея се разказва за две човешки същества от коренно различен пол, които по стечение на обстоятелствата били обзаведени със 72-инчово LCD със SmartTV технология, вграден 500 гигабайтов хард диск, Интернет достъп и предплатен абонамент за HBO и Cinemax, както и за повечето интересни канали за възрастни. За голямо съжаление, на двамата им било забранено да го включват, но ако очаквате приказката да ви обясни защо, значи все още си мислите, че ако имам два шоколада, ще да ви дам единия.

Та всичко започнало с така наречените райски гадини. Няма грешка, тези малки гадинки наистина съществували по онова време и адски сгорчавали живота на най-щастливата двойка в Райската градина. Гадинките били две - едната се казвала Гоб Лин, а другата имала малко повече от хиляда и осемстотин имена, затова накратко й викали Дев'лин МакГрегър 666-ти. Сами разбирате от фамилиите, че съществата били роднини - нещо като вие и брат ви, но не точно, тъй като, ако в действителност нямате брат, а сестра ви постоянно ви лази по нервите, нищо няма да разберете. Всъщност това няма отношение към историята. Та в общи линии двете гадини първо не се обичали една-друга, но също, като сиамски близнаци, изобщо не можели една без друга, второ - не харесвали лук в манджа, освен ако не е ситно нарязан, за да си представят, че го няма, и трето - живеели, за да скапват живота на хората. За удобство при това свещенодействие (скапването на живота на хората) често изпълнявали ролята на доброто и лошото ченге.

Ето пример за това как точно действали: Дик и Сара, както се казвали двете човешки същества, обичали да ходят на гости у приятели, но понеже били единствените хора на света, много често си седели вкъщи и не гледали телевизия. И тъй като нямали какво друго да правят, вдигали скандали и нарушавали спокойствието на съседите. Съседите им на свой ред извиквали полицая на квартала Гоб Лин, който бързо се отзовавал и затропвал силно с палка по вратата на петия етаж, където живеели. Когато сред крясъци и ругатни, човеците все пак чували блъскането по вратата, те се усмирявали и усмихнати посрещали полицейския служител все едно нищо не се е случило. Той, естествено, ги предупреждавал мило, че семейните свади са нежелателни в квартала, тъй като нарушавали хармонията в цялата Райска долина, а и предизвиквали гнева на древното митично божество Дев'лин МакГрегър 666-ти, което имало навика да вари хора в големи черни казани. Но тъй като все още нямало никакви хора освен Дик и Сара, не си било изпробвало казаните и с нетърпение, чакало първите си клиенти.

Хората всеки път обещавали, че спират със скандалите, но тъй като накрая им писнало да правят мили очички на полицая и да го лъжат нагло, решили наистина да прекратят тази дев'линска практика и да мирясат за малко. Тъй де ама това адски им доскучало, а пък дистанционното на телевизора било близо до ръката на Сара, та много скоро двамата с Дик захласнати зяпали порно-каналите и се чудели "Защо тия се претърсват един друг така усърдно?!". Въпреки нехигиеничния характер на свещенодействията извършвани на екрана, двамата решили, че трябва да ги изпробват... незабавно. Започнали се едни гимнастики, които докарала схванат врат на Дик и изкълчен глезен на Сара, но с изненада те открили, че упражненията им харесват. За съжаление не се харесвали на съседите им, защото този път шумът бил още по-ужасен и огласял дори и полицейското управление на пет пресечки от там...

И така три дена яли, пили и се веселили! `Га бях там, `га ядох, пих и се веселих, не помня. Пък може и да са ме пропуснали в списъка на гостите.

Край.

П.П. Май никак не ми се получава, а и става доста дълго. :( Зори, сигурно вече нищо няма да ми възложиш. :( Става ли да си отработя заръката в диамантените рудници на цар Соломон? Ще ти донеса торба диаманти! Какво ще кажеш? :)

Почти 2011-та в книги

Отиде си една почти година белязана от почти успехи и почти пълни провали. Дните ми минаваха бързо, почти неусетно, а равносметката от тях говореше за не добро планиране и жесток мързел. Почти успях да започна да чета около 30 книги, но почти никоя от тях не прочетох. Всъщност изчетох от корица до корица само две:

"Паралелни светове" на Мичио Каку е стремглаво въведение в последните научни постижения в областта на теоретичната физика, представени по забавен и интригуващ начин, затова и така нямам търпение да започна почти да изчета и другите две книги на Каку.
"Синдромът Портной" на Филип Рот е изживяване, което удря на сблъсък, с което и да било друго произведение на класиците от бийт поколението, с тази разлика, че "Синдромът..." е по-скоро тяхна производна - по-ангажирана, по-осъзната и по-наритваща заспали задници.

В категорията "Почти започнати" се класират три заглавия:

Това, което ги обединява, е че и на трите съм стигнал до 46-та страница (шумни аплаузи, три минути аудиторията аплодира на крака) и почти цялото ми същество е изпълнено с чистосърдечното желание скоро да ги довърша. Забелязах, че колкото по-трудно ми е да прочета някоя дебела книга, толкова по-лесно ми е да я започна. Сигурен съм, че за феноменът има отделени няколко страници в учебниците по психиатрия.
"Непознатата вселена" на Боб Бърман е забавно пътешествие в света на фактите от ежедневието, за които обаче рядко сте се запитвали кое ги причинява. Авторът набляга на астрономията, понеже тя му е и основното поприще, и ще ви накара, вървейки вечер по тъмните улички, често да вдигате зор към звездите.
"Кваркът и ягуарът" на Мъри Гел-Ман е поразяваща книга. Знаех го преди да я взема, а 46 страници бяха напълно достатъчни да ме убедят в това. Освен, че авторът е откривателят на кварките и нобелов лауреат за което, с чувство за хумор и забавни истории от детството си, той може да ви накара да погледнете на света по съвсем различен начин. За съжаление книгата вече много трудно се открива на книжния пазар, а пък моето издание се пази от брадати вещици-нимфоманки.
"Най-великото шоу на света" на Ричард Докинс - к`во повече да кажа от вече изписаното из блогосферата! Докинс е синът божи, светият дух и светата троица в едно!

Остават и шестте книжки в графата "Почти изчетени", които съм пробутал обобщено сред изброените дотук:

Това са книги, които съм преполовил или почти съм им стигнал края, но, предусещайки триумфа си, не съм ги доизчел, за да удължа изкуствено момента на удоволствие. Тази техника често я прилагам и при други житейски обстоятелства. Засега с мижав успех.
"Физиците продължават да се шегуват" от Колектив е умопобъркващ кеф, защото разказва за действителни случки и събития от живота на известни, почти известни и не дотам известни физици. Физиката е не само формули, а и голям фън!
"Космология" на Питър Коулс е джобно издание, което изчетох, защото идеално ми пасваше на джоба. Дългите часове пред зъболекарския кабинет минаха неусетно за разлика от петте минути вътре в кабинета, които се разтегнаха в безкрая на време-пространството.
"Елегантната вселена" на Брайън Грийн (на горната снимка по погрешка снимах "Скритата реалност" и после ме домързя да коригирам) е ултимативния пътеводител в света на физиката.
"Тайният живот на великите автори" на Робърт Шанкенбърг е за документалната литература това, което са "жълтите" издания за ежедневната преса, но, за разлика от тях, използва факти и се опитва да е обективна. За съжаление не е толкова забавна в начина на представяне, колкото очаквах, но пък е достатъчно информативна, че да ви е интересно да се запознаете със странностите на едни от най-големите имена в литературата.
"Ностромо" на Джоузеф Конрад. Странно е, че чак сега се втурнах да се запознавам с това епохално произведение, но книгата седя в библиотеката ми 20 години и мога да кажа, че бавно "узря". Впечатленията ми до тук са, че Конрад е поразително описателен и създава невероятно истинска и жива картина на описваните събития, но в това си качество е и невероятно муден. Първо описва един персонаж, после се споменава втори, изведнъж действието се пренася към трети, докато междувременно научаваме всякакви подробности и детайли за живота на четвърти и така нататък. Да, животът е сложен, навързан, обримчен от историите на различни хора, но трябва ли литературата да го пресъздава толкова дословно и тромаво. Вероятно да. Така или иначе Конрад се справя блестящо и с помощта на Яхве мисля, че ще успея да я прочета до края на 2012-та.
"Хроника на римските императори" на Крис Скар. Много е ерудирано да можеш да цитираш древни историци, императори и пълководци. Стига да знаеш за какво говорят и да има нещо общо с темата, която искаш да подкрепиш. Когато бях лапе, баща ми разказваше на двама ни със сестра ми различни истории от гръцката митология, египетската и римската история. Книжката обхваща всички императори с по 5 до 10 страници информация, със цветни снимки върху гланцирана хартия. Има я промоционална в Хеликон, намалена от 60 на 24 лева. Отдавна си търсех нещо толкова подредено, сбито и информативно по темата. Книгата е просто перфектна. В момента чета основно нея и смятам да я приключа в близките седмица-две.

В общи линии това е. Или по-скоро беше. Оттук нататък и аз имам своите планове за настоящата година и те са свързани с усиленото ми интИлИктуално израстване. А щом ще се расте, ще ми трябват тухли. Нещо като тези:

Забележете, че са подредени в посока от изток на запад. Както е редно за всички особено дебели тухли. А понякога и за излишно дебелите такива.

И ако все още си мислите, че съм приключил с научно-популярната литература, скийте т`ва:

Тъй, този пост беше иницииран по желание на негово зомбеещо величество Узурпаки-Бла, та и аз на свой ред ще си позволя да призова духовете на следните блогъри (т.е. на тези от тях, които все още не са писали по темата) да сътворят своите списъци с книги, които (почти) са изчели през изминалата година. Призовавам Ел, Точка, Зори, Скай, Лу, Миленка, Самодива, Идка, Светла, Вал, Тру, gost... Абе, непосилно е да си изредя целия блогрол тук, затова дано всички проявите интерес и споделите своите библиотеки. С мен. Подредете ги в кашони и ми ги изпратете.

Реймънд Чандлър (1888-1959) - Библиография

Преходът ми от фантастична към криминална литература бе под знака на Чандлър и това буквално са книгите, които ми минаха през ръцете преди около двайсетина години:

Подредени са хронологично по реда на написването им. Общо са седем романа и един недовършен - "Пудъл спрингс" - който е и малко трудно да се нарече роман, защото обхваща само четири глави (първите 15 страници от горното издание).
Разказите на Чандлър са в типичния му стил, но навремето бях леко притеснен от тези, които изневеряваха на аз-формата. Предполагам, че навикът изигра своята роля.

В многотомникът с пълната колекция разкази има поне 15 нови, които не са включени в сборника на Народна култура от 89-та. Сред повтарящите се бях неприятно изненадан от "новият" превод на някои заглавия. Най-абсурдния е този на "Бедите са моят занаят" преведен като "Неприятностите са моят бизнес". Това би звучало подходящо, ако беше в колонка на "Файнейшъл таймс", сега си е жива гавра с първоначалния превод на Желяз Янков. "Пустинен вятър" също нямаше нужда да се прекръщава на "Червен вятър".
Ето така изглежда пълното творчество на Чандлър в секцията ми с криминалета:

Найс, а?
А това е една книга, за която и Чандлър не е чувал, но затова пък от Издателска къща "Уес-Ко" са.

Честно казано фалшификатът не е лош. Има доста откровени еротични сцени, групов секс и секс с камили. (Ъ, добре де, последно знаете за кого го написах.) Та текстът направо си бие на маркиз Дьо Сад в най-изпращелите му години, затова и авторът, който и да е той, заслужава голямо поощрение.
Та това е мили приятели. Изфуках ви се и сега отивам да си чета за Джони Далмас, Тед Кармади и Филип Марлоу - едни яки пичове, дет раздават пестници и много често сами ядат бой.

"Елегантната вселена" - І част: Теория на относителността

Преди повече от 100 години физикът и нобелов лауреат Макс Планк получил в издателството, в което работел като редактор, ръкопис подписан от никому неизвестен дотогава служител в патентно бюро. Прочитайки го, той се изправил пред нещо много странно – сриването на света на физиката във видът му познат дотогава и възкръсването му от пепелта по-елегантен и по-странен от всякога. В ръкописът Айнщайн описвал необятния свят на звездите, планетите и галактиките в стегната и последователна теория позната днес, като Специална теория на относителността. Само няколко години по-късно по подобен начин светът на атомите и изграждащите ги частици намира описание в Теорията на квантовата механика. С тези две теории всичко изглеждало така сякаш вселенските тайни бавно започнали да се разплитат пред човечеството, но всъщност самото съществуване на две различни теории, описващи два различни аспекта на един и същи свят, още повече задълбочило мистерията. Въпросът, който и до днес стои пред физиката, е има ли теория, която да съчетава в себе си теориите за голямото и малкото по също толкова елегантен начин, по какъвто самите те се справят в своите си области?

СПЕЦИАЛНА И ОБЩА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА

Преди да се стигне до проблемът с фундаменталната несъвместимост между Теорията на относителността (ТО) и Квантовата механика (КМ), в научните среди вече били наболели други конфликти, което е и някак естествено, понеже липсата на конфликтност би предизвикала вакум в свят, като нашия. Конфликтите били цели два, като разрешаването на единия довело до появата на другия, който пък от своя страна предизвикал сблъсъка между въпросните две теории. Пораждащият конфликт гласял:

I-ви конфликт: Според Нютон, ако тичате достатъчно бързо, можете да настигнете светлината, докато - според законите за електромагнетизма на Джеймс Максуел Кларк - това е невъзможно.

Какво казват законите за електромагнетизма и какво общо има светлината с тях? Според Теорията на електромагнетизма електромагнитните вълни се движат с постоянна, никога не променяща се скорост, равна на тази на светлината. От това Кларк заключва, че светлината е вид електромагнитна вълна и законите на електромагнетизма важат в пълна сила и за нея. Но, според тези закони, няма такова нещо като неподвижна светлина, т.е. няма начин светлината да бъде настигната и тя да изглежда неподвижна. На това място се намесва Специалната ТО, която обяснява защо това е така.

СПЕЦИАЛНА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА (СТО)

СТО се основава на следните две неразривно свързани помежду си концепции:

1-ва концепция: Принцип на относителността

При равномерно (с постоянна скорост) и праволинейно движение, движението има смисъл само при съпоставяне с други обекти. Ако в празното междугалактическо пространство се разминат двама равномерно и праволинейно движещи се астронавта, всеки от тях с пълно право ще може да каже, че е неподвижен, а другият минава покрай него. Това наблюдение е било направено още от Галилей (естествено не за астронавти, а най-вероятно е ставало дума за аргонавти), докато Айнщайн добавил към него частта, че законите на физиката ще важат по един и същи начин и за двамата.

Едно от следствията от Теорията на Максуел, е че скоростта на светлината е универсална вселенска константа и Айнщайн, налагайки Принципа на относителността към този факт, стигнал до втората концепция.

2-ра концепция: Скоростта на светлината

Светлината се движи с ~300 000 км/с независимо от отправния обект за сравнение. Т.е. ако аз тръгна да гоня светлината със 100 000 км/с, обичайната логика предполага, че светлината спрямо мен вече ще се движи с 200 000 км/с. При светлината обаче това не важи. Тя ще продължи да профучава покрай мен с 300 000 км/с, което е установено чрез достатъчно на брой прецизни експерименти. Този факт има два ефекта върху времето:

    - I-ви ефект върху времето - събития, които се случват едновременно за едни наблюдатели, няма да се случват едновременно от гледната точка на други наблюдатели - примерът, който дава Грийн, е почти толкова абстрактен, колкото и самото твърдение, но грубо идеята се изразява в това, че ако два фотона се излъчат едновременно от един източник на светлина, така че фотон А да се насочи към обект, отдалечаващ се равномерно от него със скорост х, а фотон Б - към обект, приближаващ равномерно към него пак със скорост х и при условие, че и двата обекта първоначално са били на еднакво разстояние от източника на фотоните, то тогава за наблюдател, който се движи успоредно с двата обекта, двата фотона ще достигнат едновременно целите си (фигура 1). Това е така, защото за наблюдателят, движещ се успоредно с двата обекта, обектите, както и самият той, няма да извършват движение (което пряко следва от първата концепция). Естествено за страничните наблюдатели на този експеримент, фотон Б първи ще стигне движещия се към него обект, понеже с движението си обектът ще "скъсява" разстоянието между себе си и (в случая) тортата, а фотон А по-бавно ще настига отдалечаващия се от него обект именно поради това, че (в случая) сладоледът ще се отдалечава;

Фигура 1

    - II-ри ефект върху времето - времето тече по-бавно за движещите се с по-висока скорост обекти - и тук, както при първия ефект върху времето, нагледният пример би дал най-ясна представа за мащабите на това наблюдение. Нека разполагаме с две успоредни огледала разположени едно над друго, които отразяват единичен фотон, който за една секунда прави един милиард цикъла в движението си между двете огледала. За 5 секунди, той ще направи 5 милиарда цикъла, т.е. отчитайки циклите, можем да кажем колко време е минало от определен начален момент нататък. Въпросният импровизиран светлинен часовник е поставен върху маса, а покрай него пускаме да се движи втори светлинен часовник, досущ като първия. (фигура 2) Наблюдавайки траекторията на движение на фотонът в подвижния часовник, ще видим, че тя не е просто "нагоре-надолу", както при неподвижния часовник, а "нагоре и настрани - надолу и настрани", т.е. този фотон изминава по диагонал по-голямо разстояние в пространството от фотонът в неподвижния часовник. И тъй като и двата фотона се движат със скоростта на светлината, излиза, че при движещия се светлинен часовник, фотонът ще извърши по-бавно един милиард цикъла отколкото фотонът в неподвижния часовник. Т.е. движещия се часовник ще отмери една секунда по-бавно от неподвижния.

Фигура 2

СЛЕДСТВИЯ И РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ СТО:

Разбира се като следствие от вторият ефект върху времето възниква парадоксът с това за кого точно времето ще тече по-бавно, след като според Принципа на относителността всеки праволинейно и равномерно движещ се обект може да счита себе си за неподвижен. Той се разрешава с това, че, за да се съберат два обекта, с идеята да отчетат кой от тях в крайна сметка е бил движещия се и кой неподвижния при разминаването им, трябва върху единия от двата да се приложи ускорително движение, за да да догони другия, при което цялата постановка ще се разпадне, тъй като този обект веднага ще трябва да се откаже от "претенциите си" да смята себе си за неподвижен (което, да припомним, е възможно само при равномерно движещите се обекти) и така наистина при него ще се окаже, че времето се е движило по-бавно.

Друго следствие е, че движещият се с висока скорост в пространството обект се скъсява на дължина, тъй като дължината е равна на скоростта по изминалото време (а изминалото време за движещия се обект намалява, т.е. и дължината на обекта също ще намалее).

Следвайки двете концепции, Айнщайн прави едно спиращо дъха наблюдение за времето:

Всички обекти във Вселената винаги се движат в пространство-времето с една точно определена постоянна скорост и това е скоростта на светлината.

В момента, докато седите в покой, вие всъщност се движите със скоростта на светлината през пространство-времето. Когато се отклонявате от състоянието на покой чрез движение в пространството, вашата скорост не се донаслагва, така че да надминете скоростта на светлината, а се компенсира със забавяне на скоростта ви през времето. Колкото повече увеличавате скоростта на движението си през пространството, толкова по-бавно ще се движите през времето. А когато движението ви през пространството достигне скоростта на светлината, тогава за вас времето просто ще спре да тече.

Едно интересно следствие от този факт е, че светлината не остарява, т.е. фотон, "роден" по времето на Големият взрив, днес е на същата възраст, на която е бил и тогава.

Освен, че със СТО Айнщайн свързва неразривно понятия като пространство и време, дотогава считани за самостоятелни и абсолютни величини, в станалото нарицателно уравнение E=m.c^2 той успява да преплете и други две физически характеристики - масата и енергията. По този начин той обяснява и защо скоростта на светлината не може да бъде надхвърлена - колкото по-бързо се движи обект, толкова повече енергия притежава, а това автоматично увеличава масата му, като, доближавайки скоростта на светлината, тя става безгранична, което води и до необходимост от безгранична енергия, която да го задвижва.

В следствие на този си извод от СТО, Айнщайн се сблъсква със следващия значим конфликт във физиката.

ІІ-ри конфликт: Твърдението на СТО, че няма нищо по-бързо от светлината, е несъвместимо с Теорията за всеобщото привличане на Нютон, която твърди, че гравитацията се разпространява мигновено.

Според Нютон гравитационното привличане между два обекта е правопропорционално на произведението на техните маси и е обратнопропорционално на квадрата на разстоянието между тях, като това не взима предвид колко дълго всеки обект се е намирал в присъствието на другия. Т.е. ако внезапно се промени разстоянието между обектите или тяхната маса, тези обекти незабавно ще усетят промяната в гравитационното привличане помежду си, т.е. така гравитацията ще се окаже по-бърза от светлината.

Виждайки тази несъстоятелност Айнщайн стига до извода, че тривековната теория за гравитацията на Нютон няма как да е вярна и десет години след СТО прокламира своя теория на гравитацията.

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА (ОТО)

Първата стъпка по разплитането на механизма на действие на гравитацията е в свеждането й до нещо познато. Най-елегантното в случая е, че тя била сведена до нещото, което липсвало в СТО, а именно ускорителното движение. Ако с космическият си кораб се намирате в междугалактическото пространство и върху вас не действа гравитацията на близка планета, когато настъпите педала на газта, т.е. увеличите скоростта си, веднага ще усетите как гърбът ви залепва за облегалката. И понеже до този момент сте били в състояние на безтегловност, ако в този момент стъпите с подметките на космическите си обувки върху облегалката на стола, вие ще се почувствате точно така сякаш сте стъпили на твърда земя и тя ви притегля към себе си.

Другият начин да усетите ефекта от ускорението, е не като увеличавате скоростта си, а като не се движите праволинейно, а например в кръг. Ако космическият ви кораб е цилиндричен (фигура 3) и му придадете въртеливо движение, тогава центробежната сила ще ви притисне към стените му и подобно на предния пример ще можете да се изправите и да ходите по тях без да усещате разликата от това да се разхождате по Шанз-Елизе в топъл юнски ден.

Фигура 3

Нека да развием този пример, както направил и Айнщайн. Ако, докато корабът се върти и ние отвън с помощта на линийка измерим обиколката на окръжността му и съответния й радиус (R), отношението между тях ще даде два пъти числото Пи, както знаем от часовете по геометрия (ако през това време не сме се замервали с хартиени топчета). Какво би станало обаче, ако сме вътре в кораба и пак тръгнем да измерваме радиуса и обиколката на окръжността. Този път линийката, с която измерваме, въпреки че е същата, ще изглежда по-къса, както се случва с всичко в движение, т.е. този път ще трябва да наложим линийката повече пъти и така ще измерим различна обиколка от тази, която сме измерили отвън, когато линийката ни не е била "скъсена", понеже не се е движела. Това обаче няма да важи за радиуса, защото, докато го измерваме, няма да налагаме линийката по посока на движението. Така излиза, че за една и съща окръжност ще имаме две различни стойности за обиколката й и то при еднакъв радиус, което обаче може да се случи само, ако пространството, в което лежи тази окръжност, има геометрия различна от плоската, т.е. пространството там е огънато.

Същото наблюдение важи и за времето. Часовник, намиращ се в центъра на окръжността при въртящ се кораб, ще отмерва времето по-бързо от часовник, поставен върху стената на кораба. Ако бавно започнем да приближаваме часовникът от центъра към стената, той постепенно ще започне да забавя своя ход, т.е. времето постепенно ще се изкривява и за него.

С други думи стигаме до извода, че гравитацията (която видяхме, че е еквивалентна на ускорителното движение) изкривява и времето, и пространството. И не просто ги изкривява - тя представлява изкривяването на времето и пространството.

От тези разсъждения стигаме и до така познатата ни аналогия с две различни по големина топки, поставени върху гумена мембрана, показваща как по-масивната от топките създава по-значително изкривяване на мембраната (респективно на пространството) и как това повлиява върху движението на другата топка. Този пример най-ясно демонстрира и разрешаването на втория конфликт. Когато масивен обект се появи в пространството, гравитационната вълна се разпространява от него навън със скорост равна, но не надвишаваща скоростта на светлината, и така прихваща в гравитационна примка обектите по пътя си.

СЛЕДСТВИЯ И РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ОТО:

Две забележителни открития, които са следствие от ОТО, са теоретичното доказване на съществуването на черни дупки (обекти, чиято маса разделена на радиуса им надхвърля определена критична стойност) и прилагането на теорията върху цялата Вселена, което води до извода, че размерът на Вселената се променя с времето - нещо, което самият Айнщайн не могъл да повярва, и заради което изкуствено въвел в уравненията си, т.нар. космологична константа, която по-късно определил като "своята най-голяма грешка" (по последни изчисления обаче май ще се окаже, че има нужда от такава, макар и нейната стойност да е пренебрежимо малка спрямо тази, която Айнщайн използвал, за да "спре" разширяването на Вселената).

Също така е интересно да се отбележи, че за разлика от случая с двамата, разминаващи се астронавта, движещи се равномерно и праволинейно, тук не съществува симетрия между астронавтът, изложен на гравитация, и този, който се намира на "безопасно" разстояние от гравитационното въздействие. В първият случай и двамата праволинейно и равномерно движещи се астронавти смятат себе си за неподвижни и че времето на другия се движи по-бавно от неговото собствено (при което и двамата са прави), а при вторият - астронавтът, усещаш върху себе си гравитационно привличане, ясно вижда, че неговото време тече по-бавно, отколкото времето при астронавта, който не усеща гравитационно привличане. Разликата във времето обаче би била толкова нищожна, ако се вземе за пример астронавт, хипотетично намиращ се на повърхността на слънцето, и такъв, който се намира на ръба на Слънчевата система, че при средствата, с които разполагали през двадесетте години на миналия век, нямало да бъде никак лесно да я установят експериментално, нито пък да измерят изкривяването на пространството.

Това се променило през 1919-та, когато след анализ на изкривяването на светлината от далечни звезди, минаваща покрай Слънцето по време на слънчево затъмнение, се оказало, че изчисленията на Айнщайн съвпадат идеално с реално отчетените. Малко след това заглавие в лондонския "Таймс" възвестило: "РЕВОЛЮЦИЯ В НАУКАТА. НОВА ТЕОРИЯ ЗА ВСЕЛЕНАТА. ИДЕИТЕ НА НЮТОН ОТХВЪРЛЕНИ". Това бил повратният момент за Айнщайн, след който изплезената му физиономия щяла да се превърне в най-желаната щампа за тениска. Е, това променило и целия свят.

*     *     *

Та това беше материалът за Теорията на относителността, обхващащ първите 120 страници от "Елегантната вселена". Естествено сбит до двадесет параграфа с произтичащите от това недъзи, като суховатост и нахвърляност. Докато четете самата книга, ще се сблъскате с резонни примери и интересни факти, поднесени с елегантност и лекота от въображението на автор, работил дълги години по основни проблеми на съвременната физика. Т.е. четейки книгата, няма да е като да смилате неумелите ми интерпретации.

Иначе до края на годината ще се пробвам да смачкам и оставащите 400 страници до други два-три поста, което е изключително относително дали ще стане, но все пак не губете надежда. Онова, което можете да загубите, са 25 лева за книгата, но лично за мен това бяха едни от най-рационално похарчените "стинки".

Между другото спокойно бих прежалил още 125 лева за "Елегантната вселена", стига да не трябва да давам 50 лева за "Вселената в орехова черупка". Това го тълкувайте както ви е удобно.