Ейяфятлайокутл, Попокатепетъл и "Нещата, които да правиш в Денвър, когато си мъртъв"

Да, ясно е, че освен граматическите пропорции, няма нищо друго общо между гореспоменатите два вулкана и филмовото заглавие от средата на 90-те с участието на Анди Гарсия, но на мен не ми е толкова ясно. След дълго проучване на романите на Х.Р.Хагард, сред които се открояват заглавия като "Рудниците на цар Соломон", "Алан Куотърмейн" и "Дъщерята на Монтесума", реших, че е време приключенският дух в мен да намери израз в опитомяването на последните природни стихии, намерили сили да се опълчат на Човека - същият този тип, който дори и мъртъв някъде из Денвър все още намира с какво да се занимава, така че да не остави и един непреобърнат камък върху лицето на майката Земя. Нямам намерението да ви занимавам с "ала аватар" екологичен активизъм, нито пък с терзанията на европейските авиоконсорциуми от последните няколко дни. Реално даже нямах намерението да ви занимавам с нищо. Мислех си просто да си разчистя малко харда и да подкарам неангажиращия шутър Just Cause 2, който и без това, ако продължава да събира прах насред фолдърите, много скоро ще дочака появата на Just Cause 3. Но ето че ме зачовъркаха мрачни мисли с дъх на прегоряла земна мантия и каймак от сейзмичен тихоокеански трус.

Замислих се за фактите. Онези - неоспоримите. Като например, че единствено на Човека е присъдена привилегията да се терзае, а терзанието е визия за бъдното, а бъдното е това, което ти пари под задника, когато в миналото си си постлал нестинарско килимче там, където си смятал да си подложиш задните части. Факт е и че тази привилегия ти отрежда заветното място на домоуправител в жилищната кооперация Земя, в която 99% от живущите са всичко друго, но не и алтруисти и нямат проблем с горящия съседен апартамент стига пламъците да не подлизват в неговия. Трети и всъщност целеопределящ факт е, че Човекът е единственото живо същество на този свят, което знае, че умира.

Това само по себе си не определя нищо повече от факта, че хлябът е вкусен, докато е пресен, и че виното трупа позитиви, докато отлежава. С други думи, ако не се възползваш, когато му е времето, шансът да дочакаш втора възможност е въпрос на две уравновесяващи се променливи - късмет и упоритост - и една независима - време. Работата е там, че упоритостта не би те поставила в позата на "чакащ втори шанс", защото, имайки я, би се възползвал още от първата появила се възможност, но, ако тогава възползването е било за сметка на погазване на определени морални аспекти от възгледите ти, то единият процент от живущите в кооперацията, ще са готови да я загърбят, което подсказва философията на останалите 99 процента. А тя е консуматорска. Филофосията на лъва е яж атилопа, когато си гладен. Философията на 99-те процента е яж независимо от това дали си гладен. И тук не става дума за марксиското опорочаване на един определен обществен строй, а за една далеч по-злободневна единица, от който и да било строй. Става дума за мен. За теб. За оня зад оградата. За Андрешко и съдията-изпълнител. За Гаргантюа и Пантагрюел. За Римски и Корсаков. И най-вече за Анди Гарсия.

В крайна сметка истината е, че ресурсите са ограничени и шибаните два метра от тропосферата, населявани от наше величество Човека, са на път да не стигнат. Няма да е утре. Дори и мрачните прогнози за след 40 години едва ли предвещават нещо повече от милионния катаклизъм в историята на Земята, и хилядния в историята на човечеството. Но след това...

Е, не съм Ванга, дори не съм Анди Гарсия, но и... не ми пука. Поне докато не усетя дим в коридора...