Въпрос на време беше да открия къде се намира кухнята и как се ползва нож извън добре познатата практиката за нарязване на двойнопрепечена пържола. Днес ще ви покажа как се прави нещо, което в първоначалният му вариант трябваше да представлява плодова салата. Към момента единственото подходящо име, което ми идва на ума, отдава почит на филмовата класика на Джон Карпентър от 82-ра - "Нещото". Ако трябва да съм по-експресивен в представянето му, бих го нарекъл и "бъркоча, който ставаше за ядене". Много тъпо, нали.
Та всичко, което ви трябва, за да приготвите една средно голяма купа от бъркоча, е:
Това трябва да се нареже. Ако имате кухненски робот, припомнете му кой е вторият закон на роботиката, ако - не, ще трябва сами да си изцапате ръцете с невинна плодова консистенция. Режете на сравнително тънки парчета, така че като стигнете до разбъркването, да се е получило нещо, което лесно ще омешате. Лично на мен горните продукти ми се сториха прекалено малко и допълнително нарязах две кивита. Говоря за плодът киви, не за новозеландските пилци, въпреки че може и пилешко да добавите, ако не ви се намират прясносварени кивита.
След разбъркването, ако повечето плодове са достатъчно сладки, сте само на една ръка разстояние от консумирането на вкусна салата. Ако не ви е достатъчно сладко, можете да добавите каквото намерите из шкафчетата. Аз по едно щастливо стечение на обстоятелствата, разполагах с меласа (нерафинирана захар), която на мирис почти докарва аромата, който се носи от долапите на баба, в които държи кафето и захарта. Отвратително вони, но, докато кулинарствах, бях налегнат от носталгични спомени, затова изсипах бая нещо от тая странна маса, а накрая доподправих и с мед.
След известно време бъркане и опитване, реших, че ястието е достигнало апогея на своята "вкусност" и оттук нататък пътят е само надолу. За финал изрових от хладилника флакон със сметана, който иначе ползвам, за да си правя розички върху кафето, и го изцръцках докрай върху получената кашора.
Ето го и резултата:
Изглежда вкусно, нали? И аз така мисля. Да ви е сладко и до нови срещи, мили чревоугодници!
Вече успях да им позапълня рафтовете, но все още не съм подредил съдържанието според стандартите на оторизиращия орган, т.е. аз. Докато каталогизирам (т.е. около седмица-две), ето "откъс" от резултата при освободените от излишния товар секции:
Перспективата, от която е снимана, добавя два-три километра по дължина.
През дългите месеци, в които скитосвах далеч извън пределите на блогосферата, успях да се запозная с една изключителна личност, която оказа съвсем не мимолетно въздействие върху представите ми за Вселената и света на изкуството - две области без видими допирни точки, но пък в съвместителство засягащи несравнимо по значението си явление, което открай време всички успешно се опитваме да не забелязваме. Става дума за обществените тоалетни.
Случвало ли ви се е наскоро да посетите подобен мавзолей на ъндърграунд изкуството? Естествено, че не. Защо някой би се лишил от удоволствието да препикае храстите в съседство, при това снабдени с условия, често надминаващи тези в хотелите с пет звезди, че и изложени на чист въздух и ухаещи на борови клонки и смола. За повечето хора е нормално да се възползват от този лукс и прилежащото удобство на гъделичкащият ги по чатала топъл вятър, но някои (като авторът на този пост) обичат да подлагат сетивата си на по-арт влияния, особено ако същите са придружени от съждения върху мембранната структура на Вселената.
Предвид тази си предразположеност и подтикнат от нуждите си (а в голяма степен и повлиян от личната си култура), в един знаков момент бях принуден да насоча вниманието си към зданието на плажния нужник, или както е на развален български - вецето. То беше елегантно изпльоцано не прекалено близо до населената с временно щастливи хора плажна ивица, но и не прекалено далеч от нея, за да не стане повод подплатените с половин каса бира летовници да тичат по нагорещения пясък с викове "Да ти пикам у клозету", докато се държат за чатала по примера на краля на попа. Въпросното клозетоподобие, представляващо няколко сгънати на цилиндър листове ламарина, се обслужваше от жена на неопределена възраст, разположила се пред кръгла пластмасова масичка с наредени отгоре чинийка със стотинки и руло тоалетна хартия. По естественият й загар и факта, че бавно вдигна уморен взор от разгърнатия в ръцете си "Блясък", предположих, че е начетена до степен на отчаяние. В очите й прозираше мъдрост и част от колонката с горещи новини озаглавена "Николета Лозанова кърпи чорапи - футболистите на ФК "Пирдоп" спорят на кого са".
Бях си приготвил 50-те стотинки, така че мълчаливо ги дръннах в чинийката и отказах предложеното ми парче тоалетна хартия, което в този момент по някакъв странен начин въплъти в себе си n-мерна брана, носеща се свободно в хиперпространството. С известно колебание, отчасти породено и от неуместната ми асоциация, пристъпих в едно от полово-необособените заграждения, загатващи за унисекс тоалетна и искрено се възрадвах на царящата вътре умерена хигиена. Грижата за летуващите беше на ниво и аз, като средностатистически представител на въпросните, след няколко секунди се почувствах приятно облекчен, при това без да трябваше да се озъртам, за да видя дали някой не плува до мен. Излизайки от катедралното помещение махнах с благодарност на самонаетата труженичка и подех към заведението в съседство, където си бях чукнал среща със Стела. Тя ме чакаше зад бара. Барманът посегна и я хвана за гърлото, измъкна я от хладилника и ми я поднесе леко запотена.
В този момент се сетих за временното щастие и осъзнах нещо, което за миг прониза цялото ми същество, като стърчаща арматура - задните части на непредпазлив строител. От изненада чак подскочих в стола си и разлях няколко капки бира по бар-плота. Толкова неочаквана беше тази мозъчна флуктуация, а изведнъж даде отговор на всичките ми въпроси трупали се години наред. Всяко действие в живота ми - от ходенето до тоалетната до обръщането на бирички в бара - придоби неподозиран смисъл. Истински смисъл, който да ме движи рано сутрин, когато тръгвам за работа, и да ме кара да се потя, тичайки по склона с идеята да смъкна няколко кила.
От възторг се взрях невярващ в лицата на хората около мен, поръчващи си порцийки пържени картофи и принцеси с кашкавал, сякаш исках да прочета в тях съпричастност с това, на което съм станал свидетел, но, разбира се, те не се интересуваха от моите прозрения, а аз от изненадата или от не знам какво, изведнъж забравих мисълта, която ме беше осенила. Всичко ми се изпари.
Обърнах две Стели, докато се опитвах да си спомня, но прозрението се беше самоанихилирало. Помислих си да се върна до тоалетната, да прочета отново мъдростта в очите на жената с "Блясък"-а, да повторя всяка стъпка от пътя довел ме до проникновението, но реших, че само ще си изгубя времето. Такива моментни проблясъци в квантов смисъл се случват само веднъж на милиард години, така че едва ли щях да имам друг подобен шанс. Върнах се да се пека върху хавлията и да обърна още няколко странички от книжката на Каку. А сега като се замисля, разказвайки ви тази история, за миг се пренесох в онзи момент на временно щастие и почти си докарах замечтана физиономия. Ми това е.
Наскоро ми се случи да си правя гаргара с един колега, който имаше неблагоразумието да тръгне да ме убеждава, че човек има душа, която продължава да съществува и след физическата му смърт. Естествено стана дума за това, че душата тежи 21 грама и, ако се пазариш успешно, може да я изтъргуваш за не по-малко от трийсет сребърника. Стана ми интересно от какви химични елементи е съставена, откъде е произлязла и къде отива, от което зад събрания поглед на колегата взеха да прещракват едни зъбчатки, едни гигантски колела, които по всичко личеше, че скоро не бяха влизали в работен процес. В крайна сметка съответните родиха едни фантастични приказки, недостойни дори за епизод от Стар Трек в колаборация с Библия за деца. Дискусията стана безмислена, така че отидох да си направя силно кафе и да разкарам главоболието.
Откакто обаче Точка се появи в блогосферата размислих. Неочаквано за себе си станах най-заклетия римокатолик, будист, ислямист, хиндуист, зороастрист (тук се обърках, защото тогава си помислих, че зороастристите са фенове на Зоро), каратист и сциентоламотист (случайно открих, че да почиташ Ламот е равносилно на бой с шамари, което си има и хубавата страна, ако те пляска едрогърда мед-сестра). С други думи убедих се, че душа има и, колкото и Точка да не си признава, тя е живото доказателство за това, защото където и да отиде неизменно се превръща в душата и будната съвест на компанията. Без нея блогосферата щеше да е като семейство без готина мама, като сладолед без чадърче, като шоколад без пълнеж и (о, боже, най-ужасното!) като компот без череши.
Другото, което установих, е че тя е всестранно развита личност. Имам предвид ментално. Абе може и физически. Почти съм убеден, че умее едновременно да жонглира с яйца, да приготвя гювечета и да поства в блога си, докато в същото време превежда последния роман на Филип Рот от английски на немски (това, за да поддържа форма), както и да си припява Ду Хаст на различни провинциални наречия. Няма да споменавам, че симултанно с това гледа и филм на Тарковски, докато обяснява на сина си, че и жената е човек и няма нужда постоянно да й търси кусури, на което той нетърпеливо да потропва с крак и да се дразни, че тя майчински му рови из снимките във фейс-а.
Убедих се и че не е възможно да има Точка, а да няма смислено изречение преди това. Лично аз рядко успявам да напиша две свързани лексикални структури, в които да си личи каквато и да било мисъл. Често не знам за какво пиша, докато не го напиша, а след това не знам и защо съм го написал. Докато при Точка има идея, но открояващото се при нея е, че тя е излята върху бекграунда на блога с лекотата на орфееви трели. Просто зачетете произволен параграф от творчеството й и ще се убедите, че е родена за преводачка на художествена литература, а защо не и за писател. За съжаление последното така и не се е опитвала да ни го демонстрира, заради което би трябвало да се засрами.
Д-р Джак Кеворкян е американец от арменски произход, дълги години практикуващ лекар, а в сбодното си време композитор, джаз музикант и художник. Също така той е и един от най-известните масови убийци на 20-ти век, съвсем заслужено спечелил си названието "Д-р Смърт".
В началото 90-те години започва да практикува асистираното самоубийство или така наречената евтаназия, самоубивайки над 130 души в рамките на 10 години. Сблъсква се със смъртта много от рано, когато под формата на секрети, минерали и генетичен материал в тялото на баща си, става свидетел на арменския геноцид. По-късно повлиян от въпросните истории за кървища и убийства, изгражда в себе си фетиш към смъртта и, за да си достави извратено некрофилско удоволствие, подема каузата да извоюва на американците узаконяването на евтаназията в смисъла на позволено убийство над хора, които в следствие на нелечима болест съпроводена с непосилни болки и пълна липса на нормален живот, по свое желание избират да умрат.
Опиянявайки се от миговете, в които смъртта покосява жертвите си, той им предоставя възможност чрез собственоръчно изработен механизъм за подкожно инжектиране на отрова, сами да сложат край на живота си. Междувременно успява да не бъде подведен под отговорност за тези си деяния, въпреки опитите на местните власти да открият закон, под ударите на който той да попадне. Липсата на такъв обаче не постановява евтаназията за законен начин за прекъсване на житейските мъки на жертвите, защото да помагаш на самоубиец не е престъпление, но лично ти да му биеш инджекцията, въпреки че имаш неговото съгласие, е равносилно на убийство.
За да предизвика системата, а най-вероятно просто за да изпита перверзно удоволствие от това, Джак Кеворкян извършва убийство, собственоръчно инжектирайки отрова в тялото на една от благодарните си жертви, записвайки цялата процедура на касета и изпращайки я за излъчване в телевизионно предаване, както би направил само един нагъл изверг, а не да кажем убеден в правотата на каузата си човек, борещ се за исконното право на всеки да избира дали да умре или да живее в непоносими мъки, като по този начин да е в тежест както на себе си така и на най-близките си. Заради тази му постъпка най-голямата демокрация в света го осъжда на 10 до 25 години затвор според правилата на закон изграден върху основите на християнските ценности и добродетели. Така той излежава осем години в щатски затвор и е освободен през 2007-ма заради влошено здраве и с условието да спре да помага на хората да умрат.
Следващите години той е канен да изнася лекции на различни значими форуми и събития. Дава интервюта за телевизионни канали като Fox News и CNN. По животът му е направен филм. Канен е да обсъжда въпроси, засягащи не само неговата лична дейност, но и въпроси свързани с политиката, религията, културата и здравната реформа. С други думи държи се като пълен задник, избил сума народ под прикритието на уж благородна кауза. Университети и публицистични предавания търсят мнението на това долно безгръбначно, докато религиозни организации го заклеймяват като изчание адово, а политиците вдигат ръце от него, като от секс-скандал с намесени елитни проститутки. Ако го чуе човек как дебатира, как точно и ясно изказва становището си и го защитава, така че противниците му да остават обезоръжени откъм доводи, няма как да не заключи, че Джак Кеворкян е едно бечувствено чудовище, открило начин да се подиграе на живота. Както и на смъртта.
Този нещастник живя и си отиде наскоро, на 3-ти юни, 2011. Той отдаде последните си 20 години живот, за да помага на хората, желаещи да си отидат от този свят, за да не живеят в мъки, и то такива мъки, които можете да си представите само, ако си спомните как ви е болял зъб последния път и същата тази болка я умножите по десет и клонирате във всяка една клетка от тялото си. Естествено той го направи и заради себе си. За да се появи на корицата на TIME, за да говорят за него по телевизията, за да обсъждат публично евтаназията, за да остане името му в историята, която помни своите герои напук на религиозния догматизъм и политическата двуличност. Направи го и защото знаеше, че каузата е по-голяма от човек, а човекът без кауза изчезва без да остави следа.
***
В нашата страна, България, в която доказано не можеш да живееш, като "бял" човек, от сравнително скоро има изричен закон, който забранява и да умреш нормално. Т.е. ако съм парализиран, ям през тръбичка, изхождам се през тръбичка, гледам света през мръсните прозорци на болнично заведение, търпя раните от залежаване, от които се носи специфична зловонна миризма, и знам, че ежедневието ми ще бъде такова до краят на дните ми, които може да приключат след неизвестно дълъг период от време, то в този случай никой не може да ми помогне. Просто ще трябва да живея в този ад съвсем не изпълнен с достойнство и усещане за пълноценност. Ще бъда измъчван против волята си да търпя унизителния начин на съществуване само защото... Хм. Защото бог забранява? Или може би защото хипократовата клетва забранява? Или пък политикът, тръгнал да угажда на църквата и масите, забранява?... А и забранява какво? Милосърдието към желаещия да си отиде спокойно и с достойнство? Милосърдие, което безусловно даваме дори на безнадеждно болните животни, за да не страдат?
Живеем и умираме в свят много далеч от справедлив, в който хора като д-р Джак Кеворкян са смятани за изверги от други хора, които се осланят на принципи не претърпели развитие от хиляди години насам - от времена, когато хората все още са вярвали, че Земята е плоска и лежи върху гърбовете на слонове стъпили върху черупката на костенурка. Днес дори има хора, които са измислили такива светове и въпреки това не вярват във всемогъщи белобради дядки, а за сметка на това подкрепят евтаназията и хуманното отношение към другите независимо от това какво пише в някаква си дебела книга с правила. Това не доказва ли, че сме бавноразвиващи се?
Запитан какъв въпрос би задал на господ, ако случайно след смъртта си се озове лице в лице с него, д-р Кеворкян отговаря така: "Господи, защо не ме направи по-умен?". Ще си позволя да го перифразирам: "Господи, защо не ме направи по-тъп, за да мога без доказателства да вярвам в теб и да славя името ти до края на дните, амин!?".
"На пресконференция в тренировъчната база "Карингтън", сър Алекс Фергюсън хвърли бомбата на деня, оставяйки в смут не малко футболни специалисти, с изключение на Сашо Диков. На въпрос на бившия спортен коментатор и водещ на риалити формати Витомир Сармъиванов дали има вариант българският нападател Димитър Бербатов да влезе в игра на финала на Шампионската лига в събота вечер, сър Алекс изуми насъбралите се журналисти с отговора: "Дори смятам да го пусна титуляр." Запитан дали титулярното му място ще е за сметка на оставянето на Хавиер Ернандес на резервната скамейка, Съра в типично свой стил отговори: "Не виждам какво общо има това. Всички играчи на Манчестър Юнайтед ще са титуляри. Обадете ми се, ако някой не е титуляр на екипа си.", след което, видимо зарадван от остроумния си отговор, напусна залата."
С други думи Бербатов ще влезе в 80-тата минута, стига по това време Юнайтед да пада с поне два гола разлика.
Прогноза:
Манчестър Юнайтед - Барселона
0 : 4
Берба: - Съре, а кога ще играя? Съра: - Като се контузи и Гонзо, Мите.
01: Любима книга: "Криминале", Чарлз Буковски.
02: Най-омразна книга: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
03: Книга, която ви кара да се смеете високо: "Гаргантюа и Пантагрюел", Рабле.
04: Книга, която ви кара да плачете: "Вертер", Гьоте.
05: Книга, в която бихте искали да живеете: "70 коктейла", неизвестен барман.
06: Любима книга от детството: "Пипи Дългото чорапче", Астрид Линдгрен.
07: Книга, която може да цитирате: "Криминале", Чарлз Буковски.
08: Книга, която ви плаши: "Гробище за домашни любимци", Стивън Кинг.
09: Книга, която ви отвращава: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
10: Книга, която промени живота ви: "Кандид", Волтер.
11: Книга от любим автор: "Соларис", Станислав Лем.
12: Книга, която описва живота ви: „Изповеди”, Жан-Жак Русо.
13: Книга, чийто герой наподобява вас: „Изповеди”, Жан-Жак Русо.
14: Книга, в чийто главен герой искате да се ожените/омъжите: Спящата Крас(т)авица, докато я слушах на грамофонна плоча.
15: Първата книга, която си спомняте да сте прочели като дете: „Български народни приказки”.
16: Най-дебелата книга, която сте прочели: "Маминото детенце", Любен Каравелов (стори ми се, че е поне 2 000 страници).
17: Най-кратката книга, която сте прочели: "На западният фронт нищо ново", Ремарк (това е за да не повтарям "Криминале).
18: Книга, която ви е срам че харесвате: за разлика от филмите, при книгите не се сещам за такава.
19: Книга, която ви възбуди: "Гравитационната гибел на вселената", Айзък Азимов (възбуди интереса ми към астрономията).
20: Книга, която сте прочели най-много пъти: "Криминале", Чарлз Буковски.
21: Любима картинка на книга от детството: картинките от "Пипи Дългото чорапче", Астрид Линдгрен.
22: Книга, която планирате да прочетете: "Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада", Ено Рауд.
23: Книга, която казвате че сте я прочел, а всъщност не сте: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
24: Книга, съдържаща любимата ви сцена: "Quo Vadis", Хенрик Сенкевич (краят).
25: Любима книга, прочетена в училище: "Железният светилник", Димитър Талев.
26: Любима нехудожествена книга: "Кратка история на почти всичко", Бил Брайсън.
27: Любима художествена книга: "Криминале", Чарлз Буковски.
28: Последната книга, която прочетохте: "Звездни дневници" (пълното издание), Станислав Лем.
29: Книга, която в момента четете: "Паралелни светове", Мичио Каку.
30: Книга, която обичате да дискутирате на кафе: "70 коктейла", неизвестен барман.
