петък, 23 март 2012 г.

Ревю: "В разредения въздух" от Джон Кракауер

През май, 1996-та, Джон Кракауер, 42-годишен журналист в списание за алпинизъм, е изпратен на Еверест да отрази екологичния проблем, предизвикан от туризма. По това време върхът отдавна не е непристъпна крепост и ежегодно стотици професионални алпинисти и любители опитват поне веднъж в живота си да стъпят на покрива на света. Не малък процент от тях успяват. Маршрутът в голямата си част е "утъпкан", на повечето места по ледените склонове са опънати осигурителни въжета, а водачите на групите са опитни планинари, покорявали и други осемхилядници. Всъщност и 14-те върха в света, извисяващи се на височина над 8 хиляди метра над морското равнище, са близки съседи в хималайската верига. Например най-близкият връх до Еверест, с който ги дели само едно седло, е четвъртият по височина връх в света. Звучи почти безобразно да изкачиш единия без да не отскочиш до другия.
Но колкото и лишено от предизвикателства да изглежда, изкачването на Еверест всъщност е изпитание на живот и смърт. Според сухата статистика от 1921 година до 1996-та върхът е изкачен 630 пъти и е взел 144 жертви, т.е. един на всеки четирима е намирал смъртта си. Как ви се струва да се разделите със семейството си и да им кажете, че има 75% шанс да се върнете и 25% - да не ги видите никога повече? Разбира се, преди изобщо да си представите подобна ситуация, ще са ви необходими поне 5 години усилени тренировки в изкачването на далеч по-ниски върхове, ще трябва да се запознаете с видовете екипировки, подходящи за различните изкачвания, да се научите да се движите в група, да търпите пронизващ студ, неколкократно да се излагате на ниско атмосферно налягане с ниски концентрации на кислород, за да привикнете, и най-накрая, за разнообразие, да си отговорите на въпроса дали все пак искате да рискувате живота си, за да покорите едно нищо и никакво ледено парче земя по стечение на обстоятелствата оказало се най-високо от всички останали.

Джон Кракауер не се съмнява в мотивацията си. Цял живот е изкачвал върхове и досега само високите такси за включване в организирана експедиция и не особената престижност да изкачиш Еверест по най-отъпкания маршрут от южната страна, са го спирали да се захване с начинанието. В средите на алпинистите забележително е да направиш по-трудното. Да изкачиш вторият по-височина връх в света К2 от технически по-трудната страна и то през зимния сезон е подвиг, защото е равносилно на това да се пребориш със статистиката, която казва, че шансът да оцелееш е под 20% процента. Но Джон вече е на преклонна възраст за алпинист и открилите се шансове трябва да се преследват до край.

Естествено никой не очаква голямата трагедия, която ще сполети трите експедиции тръгнали по едно и също време нагоре към върха. Климатът е благоприятен, мусоните са временно затихнали, а пътят нагоре изглежда, като опънат по конец. И все пак нещо се обърква.
Rob Hall, Scott Fischer, Anatoli Boukreev, Jon Krakauer. Двама от тях намират смъртта си 
Кое е забележителното в тази книга? Вероятно фактът, че е разказана истинска история, в която авторът лично е взел участие, сам се е сблъскал с пронизващия студ, с опасността от хипотермия, с риска да получи белодробен и/или мозъчен отток, предизвикани от ниското атмосферно налягане и разредения въздух на недостъпни за спасителни операции с хеликоптер височини. Може би фактът, че от първо лице разказва за хората, които е опознал и част от които са замръзнали и умрели пред очите му, докато той самият е бил на косъм да последва участта им. А може би идеята, че колкото и банално да звучи, човек цял живот се бори със собствената си природа, а териториите над Зоната на смъртта (височини над 7800 метра надморска височина) са арената на най-суровият сблъсък.

Не е особено обективно да давам оценка на почти документална книга, но Кракауер освен журналист е и добър писател, с изчистен от превземки и прекалена описателност стил. Това само по себе си е вече един голям плюс и заслужава нищо по-малко от 9/10.

неделя, 11 март 2012 г.

My All-Time Favorite Scherzos

Скерцо (на италиански: scherzando - весело) е музикален жанр, възникнал от придворния танц менует, който е в 3/4 такта. Изпълнява се най-често в живо и бързо темпо - Allegro, Vivace или Presto. Виенската класика (Хайдн, Моцарт) използва скерцото като част от сонатата или симфонията.
Преди няколко дни с Влади Неколов решихме, че трябва да спретнем по един пост, за да увековечим влечението си към скерцото, като част от симфоничното произведение. Аз, като пълен музикален профан, освен да слушам и да се възхищавам, друго не мога, затова и няма да се впускам в критически ревюта на долуупоменатите произведения. Всъщност, ако някой ме пита дали нещо е в такт 3/4-ти или 15/16-ти, аз ще вдигна рамене и ще се оттегля засрамено в ъгъла. Плюс това не правя голяма разлика между алегро, скерцо и престо. Предполагам, че това е момента, в който трябва да започнете да ме замервате с домати.

И все пак тази ми музикална некомпетентност не ми пречи да откроявам красивата музика и с настоящата класация смятам да докажа това. Също така, ако някой е пропуснал да си го отбележи, аз съм музикален сноб, щото слушам класическа музика и ме кефи. Това го казвам, за да избегна всякакви недоразумения по въпроса.

(за да не товаря зареждането на блога, а и защото ме мързи, няма да ембедвам видеото - линковете са направо към произведенията в тубата)

10. Beethoven - Symphony No 9 in D minor Op. 125 'Ode an die Freude' - 2. Scherzo, molto vivace
Въпреки че Бетовен отдавна не ми е сред любимците, все пак с него "открих сезона" на класическата музика в живота си, затова и 9-ата плюс 5-ата и покъртителното Allegretto от 7-ма, винаги ще си останат крайъгълния камък в класическия ми вкус.

9. Franz Berwald - Sinfonie No 4 in E flat  major - III. Scherzo. Allegro molto (скерцото е на 15:28)
Малко известен композитор, но и четирите му симфонии са жизнени, непретенциозни и не натоварващи (за разлика от тези на Бетовен, например).

8. Tchaikovsky - Symphony No 2: 3. Scherzo and trio: allegro molto vivace
Някой може ли да ми обясни защо Чайковски е написал само шест симфонии, а протяжния и еднообразен Хайдн има 106? (в интерес на истината има 104, ама все там).

7. Dvorak - Symphony No 9 “From the New World” (III Movement)
Всъщност Дворжак ми е любимец още от времето, когато захаресвах Бетовен. 9-ата я имам на CD, в което освен нея са включени два славянски танца плюс Scherzo capriccioso, което също бях "изтъркал" от слушане.

6. Mendelssohn - Symphony No 4 - Saltarello, presto
Винаги съм смятал, че скерците на Менделсон са едни от най-забележителните евър, докато не открих, че нямал такива?! Голям пропуск, Менделсоне, ама това престо за мен си е живо скерцо и винаги ме побърква от кеф, затова който иска да ми опонира, да се нареди на опашката.

5. Bruckner - Symphony No 0 - Schrezo. Presto
За мен класическата симфонична музика може да се обобщи така: "Брукнер и разни други композитори". Та оттук нататък няма да сте много изненадани. Въпреки че първите две симфонии на Брукнер са едни от най-незаслужено пренебрегваните творби и липсват поголовно в повечето боксет-и със симфониите му, те са и най-лишените от пеструвки и мен лично много ме радват.

4. Bruckner - Symphony No 4 “Romantic” (III Movement)
Много ми харесва.

3. Bruckner - Symphony No 8 - II. Scherzo. Allegro moderato
Ужасно много ми харесва.

2. Bruckner - Symphony No 1 - Scherzo
Адски много ми харесва.

1. Bruckner - Symphony No 7 - III. Scherzo. Sehr schnell
Свърших! Тъй де, с класацията. Когато "открих" скерцото на 7-ма, го слушах няколко месеца без прекъсване. Лягах си с него, ставах с него, правих джогинг с него, а пък в тоалетната няма да ви казвам как само разтърсваше блока. Все още, като го чуя, настръхвам. Не мога да си представя нещо по-велико от него. Ако някой ден изкача Еверест, задължително ще си го пусна на върха.

А професионално обоснованата класация на Влади можете да чуете и прочетете тук.