Ревю: "Изплези си езика" от Ма Дзиен

Ма Дзиен - китайската версия на Дейвид Карадайн

Очаквах да е от сорта на пътепис с различни истории от пътуването на Ма Дзиен в Тибет, в които описва живота след китайската експанзия, но се оказа един по-натуралистичен Лафкадио Хърн с неговите страховити истории почерпани от японския фолклор, и реално няма пряк досег с политическите реалности засегнали явно основно големите градове и столицата Лхаса. Разказите са за номадите в подножието на Хималаите, в най-изостаналата в развитието си провинция на Тибет. Ежедневието им е такова, каквото е описано в книгата, вероятно от хилядолетия. Живеят в мистичен свят на религиозни вярвания и обреди движен от съвсем прозаичните закони на физиката и нетленността на телата ни. Истории за примитивни щения в примитивен свят, населен със смърт и секс. На някои ще им се стори шокиращ и реално е такъв от съвременна гледна точка, но в онези изолирани райони, в които фотоапаратът е като бутилката от кока-кола за бушмените, всичко изглежда някак в реда на нещата.
Иначе пътеписът го има в една или друга форма, сблъсъкът с наситената миризма на овчи кожи и изпражнения от як и могъществото на издигащите се планини-богини пресъздава атмосферата и реалностите, в които се потопих и изплувах след точно 83 страници, включващи и илюстрациите. На моменти поетичният стил на Ма Дзиен тихо допълваше картините с изкормвания на човешки трупове, в други - силно контрастираше с тях и откровените истории за инцест, но хубавото е, че през цялото време беше прям и не изневеряваше на директния си подход да вкарва острието до кокал.

"Планините се диплеха в продължение на стотици километри, безмълвни и голи под лъчите на слънцето. Едва по сумрак залезът плисна кръв върху пустите им, тръпнещи като кожа баири. Вечерното зарево в миг изчезна зад хребетите и когато между небето и земята остана един-единствен розов лъч, поех нагоре".

"... забиха ножове в пищната й задница, прокараха ги надолу и наведнъж свалиха плътта от бедрото до стъпалото. По-младият пое месото и го наряза на парчета. От единият й крак останаха само костите. Коремът й беше притиснат о земята, по бедрото й протече лепкава течност."

Ревю: "Как да излекуваме фанатик" от Амос Оз

Книжката е от 80 страници, които се четат за най-много 2 часа и последното, от което има нужда, е ревю. Затова ето няколко цитата:

"Никога не съм вярвал, че светът е разделен на лоши и добри. Знам, че в него има конфликти между доброто и злото, но те никога не са ме интересували, нито в литературата, нито в живота. Аз съм провинциален лекар завладян от конфликта между правото и правото. Аз се интересувам не от простите, а от сложните конфликти."

"[нападението над Америка на 11 септември] е сблъсък между фанатиците, които вярват, че целта, каквато и да е тя, оправдава средствата, и останалите, които вярваме, че животът е цел, а не средство. Това е борба между онези, които смятат, че справедливостта, какъвто и смисъл да влагат в тази дума, е по-важна от живота, и другите, които приемаме живота за по-важен от редица ценности, вяра и убеждения."

"Илюзията за вечно щастие е оксиморон. Вечното щастие не е щастие, също както вечният оргазъм не е оргазъм."

"В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите."

"За да наложиш демокрация, първо трябва да създадеш и развиеш гражданско общество. Отчаянието и чувството за безпомощност са най-големите врагове на гражданското общество, следователно и на демокрацията."

"Искам да споделя с вас една тайна: да си представиш другия е истинско удоволствие. Тайно удоволствие, огромно удоволствие. Представяйки си другия, ние се превръщаме не само в по-добри съседи и по-добри съпрузи, но и в по-добри любовници."

Ревю: "Мръсна хаванска трилогия" от Педро Хуан Гутиерес

Не сте чели такава книга. Сериозно, не сте. Чели сте Буковски и цялото поколение битници. Чели сте Оруел, Голдинг и Хъксли. Препрочитали сте Селинджър, Антъни Бърджес и Харпър Ли. Но не сте попадали в Хавана през 90-те, не сте обитавали стая 3 на 4 метра на покрив с още 50 души, не сте ползвали с тях обща тоалетна, която често е запушена и смърди, не сте си изкарвали прехраната, ровейки из боклуците за кенчета от бира, които да продадете на сладоледаджията, който ще ги ползва за кофички. А вечер - вечер не сте се разхождали по крайбрежният булевард "Малекон", не сте дишали йодните изпарения в напоения със селитра въздух, не сте виждали омайващият залез над залива и не сте се прибирали с курва, за да приглушите "непосилната лекота на битието" с изтощителен, мръсен, потен, всеотдаен секс до зори. И да, не сте пили кубински ром. Евтин, долнокачествен ром. Много ром. Или поне толкова за колкото песос имате в джоба си.

Гутиерес е нищо по-малко от Буковски. Първоначалното усещане е, че старият Бук е решил да си поживее на тропиците, но е станал малко по-обстоятелствен, по-описателен, по-личен, по-самовглъбен, по-откровен, по-мизерен и по-мръсен. И все пак това е почти същата история, но е много по-безнадеждна, а единственото спасение от глада и комунистите е в удоволствието от погълнатия ром и задоволяването на нагона.

Четенето не отнема време. Напротив - предоставя месеци, които се изживяват за минути, колкото и в тях да не се случва почти нищо. Но това, че сте там, променя уравнението, защото всичко започва да ви засяга лично. Четенето на "Мръсна хаванска трилогия" е форма на мазохизъм, защото боли и все пак изпитваш удоволствие - от почти болезнения реализъм и от това да разсъждаваш на глас с почти изпразнена от съдържание глава.

Има една история за вариететен "артист", чийто номер преди Революцията бил да си показва гигантския пенис всяка вечер в едно заведение. На стари години той е развалина в инвалидна количка.

" - Какво се е случило?
   - Висока захар. И двата крака гангренясаха. И един по един ги ампутираха. Дори топките. Сега наистина съм пич без топки. Ха-ха. А преди бях пичът с топките. Суперменът от "Шанхай"! Сега съм преебан, но никой не може да ми отнеме спомените.
Смееше се искрено. Без капка ирония. Разбирах се добре с този корав и стар негър, който умееше да се присмива с глас над самия себе си. Ето това искам - да се науча да се надсмивам на себе си. Винаги, дори да ми отрежат топките."

Ревю: "Математик ли е Бог" от Марио Ливио

Става дума за история и философия на математиката. Мястото на математиката, като дисциплина, в книгата реално се намира само на едно място - в заглавието. Същото се отнася и за Бог (доколкото той може да се намира някъде).

Ливио се е опитал да направи едно неутрално изследване за "необяснимата ефективност на математиката" в света, който обитаваме, а бележките и библиографията в края на книгата, говорят, че се е постарал да си напише домашното. И се е получило. Като повечето домашни - сухо, педантично, но поне информативно. Информативно, но и повърхностно, защото се плъзга по математиката, както аз по чина в четвърти клас в час по въпросния предмет. Добре, че в следващите класове се научих да внимавам какво ми говорят, иначе "Математик ли е бог?" щеше да ми се стори, като изцяло нова вселена насред остатъците от средното ми образование.

Но нека не изисквам от книгата нещо, което вероятно никога не се е опитвала да бъде, а именно забавен и увлекателен пътеводител в света на механизмите и принципите на математиката. Исторически ще се запознаете с Архимед и математическите школи преди него. С Галилей и познанието за това, което милиони години е блещукало над главите на знайни и все още неизкопани фосили. С Нютон и законите на механиката. Докато във философски план ще се опитате (и няма да успеете) да си отговорите на въпроса измисляме ли математиката или просто я откриваме. Е, няма да ви спойлна много, ако ви кажа, че не е нито едното от двете, а според автора е и двете едновременно. Но ако си падате по философски празнословия, последната девета глава ще я прочетете без да заспите, което аз признавам си не успях да направя.

И все пак Ливио слага ред в една материя, която класическото образование в България предвид наблюденията ми целенасочено се опитва да забули в мистерия, така че няма да загубите много, ако отделите време да прехвърлите по-интересните пасажи от книгата. Всъщност най-забавната част от нея е цитат от друга книга, който представям на вашето внимание:

"През 1946 г. Гьодел трябваше да стане американски гражданин. Помоли ме да му бъда препоръчител, а за втори препоръчител избра Алберт Айнщайн, който с радост прие. Преди събеседването случайно се срещнахме с Айнщайн, всеки от нас с нетърпение очакваше да види какво ще се случи преди и по време на процедурата по натурализация.

Гьодел, с когото се виждах от време на време в месеците преди въпросното събитие, започна да се подготвя за него по типичния си последователен начин. Тъй като е изключително педантичен човек, той започна проучванията си със запознаване с историята на заселването на Северна Америка. От нея постепенно премина към историята на американските индианци, на различните им племена и т.н. Често ми се обаждаше по телефона, за да ме помоли да му осигуря книги, които прилежно проучваше. Много пъти поставяше въпроси, отнасящи се до това дали историческите хроники са правдиви и дали всички обстоятелства са правилно представени в тях. През следващите седмици Гьодел премина към новата американска история, като основно внимание отдели на конституционното право. Интересуваше се също и от самия Принстън, искаше да разбере например докъде се простират границите на университетското градче. Опитвах се да му обясня, че всичко това е напълно излишно, но това не даде резултат. Той упорстваше в издирването на всички сведения, които го интересуваха и затова му осигурявах цялата информация, която изискваше. Искаше да знае как протичат изборите за общински и градски съвет, какви са функциите им и какво е името на кмета. Смяташе, че е възможно по време на събеседването да го питат за тези неща и ако се покаже невеж по отношение на града, в който живее, това може да направи лошо впечатление.

Опитах се да го убея, че никой никога не поставя такива въпроси, че те са чисто формални и с лекота ще може да им отговори, че най-много биха могли да попитат какъв е типът управление на страната, какви са функциите на Висшия съдебен съвет и други неща от този род. Въпреки всичко, той продължи с изучаването на текста на конституцията.

Ceгa cтиваме до най-интересното. Един ден той дойде при мен изключително развълнуван и ми каза, че докато четял конституцията за свой ужас открил в нея противоречия и че може да покаже как по напълно законен начин някой може да стане диктатор и да установи фашистка диктатура, което не било предвидено от авторите на конституцията. Отвърнах му, че е твърде малко вероятно нещо такова да се случи, дори и да е напълно прав, в което честно казано се съмнявах, но той упорито се придържаше към тезата си, наложи се много пъти да обсъждаме този въпрос отново и отново. Опитах се да го убедя, че когато отием до Бюрото в Трентън, не трябва да споменава затова по никакъв повод, споменах за този проблем и на Айнщайн: той беше ужасен от това, че на Гьодел са хрумнали такива идеи и сам го помоли да се успокои и да не oбсъжда повече този въпрос.

Изминаха още няколко месеца и най-после дойде време за събеседването. В уречения ден взех Гьодел с колата ми. Той седна отзад и след това отидохме да вземем Айнщайн от къщата му на Мърсър стрийт. След това поехме към Трентън. Докато шофирах Айнщайн се извърна назад и попита: "Е, Гьоде, наистина ли си подготвен за събеседването?". Разбира се, този въпрос смути напълно Гьодел, което беше истинската цел на Айнщайн - той беше силно развеселен от тревогата, която се четеше по лицето му. Когато стигнахме в Трентън, бяхме въведени в една голяма стая и макар обикновено препоръчителите да бяха разпитвани отделно от кандидатстващия за гражданство, заради известността на Айнщайн беше направено изключение от правилото и ние тримата бяхме поканени да седнем заедно, Гьодел седеше между нас двамата с Айнщайн. Чиновникът попита първо Айнщайн, а след това и мен дали смятаме, че Гьодел ще бъде добър гражданин. Уверихме го, че това със сигурност ще бъде така, че той е изключителен човек и т.н. Тогава той се обърна към Гьодел и каза: "Е, господин Гьодел, откъде сте?
Гьодел: Откъде съм? От Австрия.
Чиновникът: Какъв тип управение имате в Австрия?
Гьодел: Беше република, но конституцията беше така направена, че в крайна сметка се установи диктатура.
Чиновникът: О, това е много лошо. Такова нещо не може да стане в нашата страна.
Гьодел: О, не само може, ами мога и да го докажа.

От всички възможни въпроси чиновникът беше засегнал тъкмо този. По време на разговора между двамата ние с Айнщайн бяхме направо ужасени. Слава богу, чиновникът беше достатъчно интелигентен, за да успокои Гьодел и да прекрати разговора с думите: "Бобоже господи, нека не се занимаваме повече с този въпрос". За наше облекчение, това беше краят на събеседването."

Ревю: "Космическият пейзаж" от Ленард Съскинд

Това, което отличава Съскинд от повечето автори на научно-популярна литература, "сражавали" се на предните редици на научно-изследователския прогрес, е че той не се притеснява от егото си и от това, че Аз-ът му изпъква във всеки един ред на книгата. Напротив, освен, че ни зарежда с ударна доза научни достижения, той волно или не ни въвлича не в аулата на академичния свят, където са бляскавите фанфари и лустросаните речи, а директно в прашните, задни стаички на университетите, където са се сблъсквали цели светове от идеи и знания. Среща ни лице в лице с учени, които днес олицетворяват физиката такава, каквато е. С които е спорил, които често не са били на неговото непопулярно мнение, но които впоследствие са признавали пораженията си, така както и той е признавал своите в случаите, в които е грешал.

Тази книга не е систематизиран наръчник, който ще ви даде основите и ще ви изведе на по-високо ниво в разбирането на света, в който живеем - има достатъчно книги, които се справят повече от задоволително с тази задача. Тази книга има за цел да ви обрисува картината, каквато я вижда Съскинд - не дистанцирано, сухо и методично, а с жарта и енергията на дете, откриващо един нов и фантастичен свят от възможности. Което не значи, че е неразбираем и ще има да се лутате в разсъжденията му. Разказвателната форма увлича, а естественият път на разкриване на светогледа на автора дава още по-голяма яснота и нови гледни точки върху въпросите, които разглежда.

Затова, ако искате не просто да сте наблюдатели, а да съпреживеете страстта и екстаза на откривателя, Съскинд е точно за вас.

Философия на изд(ев)ателствата или как не се пише пост

Ако искате да пишете пост, но не знаете за какво, първо и единствено правило: не го пишете. Има десетина други дейности, които бихте могли да свършите, без да навредите на човечеството.

В издателски смисъл това правило се отнася за книга, която не е трябвало да бъде издавана, но сама се е издала в пълен разрез с философията и убежденията на издателството и въпреки подсилената охрана на печатниците.

Второ, открили сте идея за пост, но думите не ви идват. Решението, което веднага ражда непредубеденият ви буден ум е, че няма начин все някой вече да не го е казал достатъчно оригинално преди вас. Бърз сърч в Гугъл ви дава богат материал. Възможно е да ви даде и изцяло нова идея бетер с текста - контрол це, контрол ве. Но практиката казва: не го правете!

Разбира се издателствата съществуват именно защото го правят.

Трето, постът ви е критичен и самомнителен. Написали сте го такъв, защото целта ви е била такава. Вие сте стожер на критичната мисъл и държите останалите да го знаят. Разбира се, може да получите няколко злостни коментара, но поне сте убеден в правотата си и не ви пука. И наистина в коментарите под поста се разразява драма - вие рефрешвате, а те стоят на нула. Пиете пето кафе и започвате да преправяте текста. След няколко редакции получавате коментар от Почивка в Дубай: "Страхотно е. Прекрасно написан текст. Благодаря". Извод: не редактирайте. Ако бяхте оставили оригиналният вариант, дори Почивката щеше да си спести спама.

Колкото до издателствата, те и без това не редактират - нито преди, а още по-малко след издаване. Питайте Сиела.


Хей, издателствата, не ме бийте. Текстът е на Ламот, аз просто наруших второ правило.

Ревю: "Непознатата вселена" от Боб Бърман

Преди 250 милиона години огромен метеорит се сблъскал със Земята. Мощта на удара била толкова чудовищна, че превърнала твърдата сяра в наситени серни газове, "които изпълнили около 40% от земната атмосфера. В резултат на това безумно глобално производство на киселина океаните буквално се мариновали и повърхността им заприличала на лимонов сок! Земята била едва ли не нокаутирана."

Както е видно, Боб Бърман е толкова образен и забавен в обясненията си, че книгата спокойно може да мине и в графата "Хумористични", с тази разлика, че освен да ви забавлява, от нея ще научите и такива неща за ежедневието, които задължително ще повлияят на начина, по който възприемате даденостите около себе си. Например, гаджето ви вече няма да е просто гадже, а биологичен продукт на милиони години еволюция. Не й/му го казвайте, може и да не остане очарован/а.

Освен популяризатор на науката Бърман е физик, преподавател и автор в списание за астрономия. Не е корифей от величината на Хокинг, Съскинд и Краус, но както и в случая с Бил Брайсън (автор на "Кратка история на почти всичко", който няма докторски степени в областта на точните науки), това може би се оказва предимство, защото дава възможност на автора да слезе на нивото на лаика и да даде обяснения, които, ако беше нобелов лауреат, нямаше да му ходят на реномето. Как иначе би написал, че, след като на нашите прадеди им окапала козината, понеже им пречела във водата, растителността по главите им останала, за да могат малките им да се хващат за нея, за да не се удавят?

Също в тази връзка и оставайки на същата тема, това му дава и свободата да представя теории, които все още не са напълно възприети от академичния свят, като например тази за акватичната маймуна. Според нея хората са произлезли от група праисторически маймуни, принудени да живеят до водни басейни и приучили се да живеят съобразно средата, ядейки миди и дори да плуват. Един от интересните факти, подкрепящи тази теория, е че съвременните маймуни никога не ахват за разлика от нас, което се обяснява с наследственост от акватичните маймуни, които при опасност поемали дълбоко въздух и така се гмуркали под водата.

И тъй като книжката е доста всеобхватна като тематика, за какво все пак не се говори в нея? Ми реално май няма тема, която да не засяга - от това, с което се сблъскваме всеки ден, до онова, което обикновено остава забулено от милиардите километри над главите ни, делящи ни от далечни планети и звезди. Знаете ли например, че "от раждането до смъртта си ние вдишваме предимно азот, който съставлява около 78% от въздуха. Това не ни вреди, но не ни и помага особено - също като музиката в асансьор." А че до 2012-та с непрекъснатото усъвършенстване на астрономическата техника, могат да бъдат открити планети много подобни на Земята? Всъщност, докато последното не е било възможно през 2004-та (когато е издадена книгата), сега то вече е факт, който Бърман много точно предсказва.

Как можем да определим едно нещо, като невъзможно? "Възможно ли е например насаме в гората катеричките да разговарят помежду си на френски?" Естествено, че да, но твърде вероятно е времето на Вселената, в която живеем, да не стигне, за да могат обстоятелствата да доведат нещата до този меко казано странен развой на събитията.

А питали ли сте се как биха изглеждали едни извънземни? "В най-слабите кино творби те понякога са подобни на сепии и обсебват телата на когото им скимне - процес, който по разбираеми причини променя личностните характеристики на хората, като обикновено първата жертва е чувството за хумор. Но влизането в чужди тела изглежда странно занимание за пришълци. Ако ние открием лигави сепии на някоя друга планета, едва ли първата ни мисъл ще бъде: Хайде да се намърдаме в тези гадни неща и да видим дали не можем да станем като тях."

Ако обичате да се излежавате до късно дори и когато в същото време можете да се цамбуркате в морето и после да си печете кълките на пясъка, помислете си дали не е по-добре да си отспите на обяд, когато интензитетът на вредните ултравиолетови лъчи е с 80% по-силен, отколкото в часовете преди 9 сутринта и след 17 часа следобед.

А предполагам всеки е чувал за изключително трудното доказателство на така известната теорема на Ферма. А след като е толкова известна, знаете ли я какво гласи? Аз, да си призная, не знаех, а всъщност е много просто. Навремето Ферма погледнал Питагоровата теорема и се запитал защо и сборът на кубовете на катетите в правоъгълния триъгълник не е равен на куба на хипотенузата, както твърди Питагоровата теорема само че за квадратите на страните. Всъщност нито една степен след втора, не изпълнява равенството от Питагоровата теорема, но това било доказано чак през 1995-та година от учен, който преди това се трудил 8 години над проблема и резултатът бил доказателство в 200 страници, което дори и много добри математици трудно биха разбрали.

И въпреки че наснимах още около десетина изключително забавни и интересни моменти от книгата, за да ги включа в това ревю, ще спра до тук, за да не ви развалям удоволствието от четенето. И все пак, който все още има нужда от убеждаване да си я вземе, може да зачете следващите снимки (цък върху тях):

Ревю: "Хроника на римските императори" от Крис Скар

Доскоро имах само груба представа за това какво е представлявала Римската империя и кои императори са оставили ярък отпечатък върху съдбините й, но не знаех как е започнало всичко, кое е движило развитието й през вековете и кое точно е породило и предопределило величието или падението на един или друг от управниците й. Естествено има много книги посветени на конкретни императори, но те разкриват само малка част от цялостната картина. Затова тук ще се опитам да обрисувам основните щрихи на един, колкото велик, толкова и мерзък период от историята на човечеството.

Октавиан Август

Та, всичко започва 700 години пр. Хр., когато Рим е малък град-държава управляван от царе. Само 200 години по-късно царете абдикират и властта се поделя между сенат и народно събрание. Следващите почти 450 години тази примитивна демократична структура успешно управлява града, който постепенно се разраства в Империя благодарение и на успехите на своята армия. Една от армейските единици е ръководена от генерал на име Гай Юлий Цезар, който след успехите си в Галия, се завръща в Рим и узурпира властта. Той обаче не дава някакъв конкретен облик на своето управление и след пет години, прекарани в пререкания със Сената, бива убит. Убийците му на свой ред също биват убити и властта преминава в ръцете на двама души - осиновения племенник на Цезар - Октавиан, който оглавява западната част на империята и същият този Марк Антоний, който малко, след като застава начело на източните земи, неизлечимо "хлътва" по египетската царица Клеопатра. По-късно от трагедиите на Шекспир става ясно, че Марк  Антоний изобщо не е трябвало да си занемарява имперските задължения, защото, както е известно, трагедиите нямат щастлив край. Октавиан публично обявява пред Сената, че съвластника му сплетничи с Египет и така Рим му обявява война. Много скоро армейските части на любовника са разгромени, а той посяга на живота си, последван и от Клеопатра. Така след този "кратък" 700-годишен период Римската империя най-после се сдобива с официален император в лицето на Октавиан, който се самонарича Август и властва повече от 40 години. Малко са следващите императори, които ще могат да се похвалят с такова дълголетие на престола, както и с толкова успешно управление на Империята.

Някой иска ли да ги нарита тия двамата?

Калигула (37-41 сл.Хр.) е третият подред император и идването му на власт е белязано с надежди за просперитет и стабилност в Империята след противоречивите години на управление на предшественика му Тиберий. Естествено всички знаем що за кучи син се оказал галоша ("калигула" означава "ботушче" - прякор, който той ненавиждал и наказвал със смърт дръзналите да го използват). Поради различия в характерите, Калигула принудил първата си съпруга да се самоубие, а скоро след това, обхванат от силен пристъп на параноя, наредил да убият втория престолонаследник на Тиберий - с десет години по-младия от него Гемел, както и командирът на преторианската гвардия - Макрон. Колкото и жесток да бил в това отношение Калигула все пак бил любящ брат и често бил заварван в леглото на сестра си Друзила. Тази сантименталност обаче не му попречила да заточи другите си две сестри, задето били уличени в заговор за преврат. Ако кажем, че Калигула е бил жесток към всички поданици на империята всъщност ще сгрешим, защото той неимоверно много обичал своя състезателен кон. Въпросният живеел в лукс в мраморна конюшня, ядял от царската трапеза и дори му било предложено консулско място.

Месалина рулс

Следващият император, Клавдий (41-54 сл.Хр.), бил известен най-вече с жена си Месалина, която без особени трудности го отменяла в убийствата на врагове и съперници за императорското място, а дори и на сенатори, като им измисляла неверни обвинения. Тези й отговорности не й пречели да развратничи с онези, които оставяла живи. Скоро обаче прекалила и самият Клавдий я заподозрял в опит за измяна, след като в негово отсъствие се омъжила за някакъв с претенции за трона, заради което и двамата били екзекутирани на часа.

Следващият император бил Нерон (54-68 сл.Хр.). Едва ли е съвпадение, че той е син на по-малката сестра на Калигула, която чрез подмолни средства се омъжила за Клавдий и отстранила останалите кандидати за престола, включително и синът на самия Клавдий. Естествено накрая за full house отровила и Клавдий. Нерон й се реванширал, като пет години след възкачването си, се опитал да я отрови. Тя обаче била подготвена за подобни изненади и отървала кожата. Измъкнала се и по-късно, когато оловният таван в каютата на кораба, с който Нерон я изпращал, паднал връз леглото й, но високите му табли я спасили. Дори и след потапянето на същия този кораб, наредено пак от сина й, тя успяла да се спаси с плуване. На Нерон обаче му писнало от превземки и изпратил преторианци да я убият.

Добитъкът Нерон

През първите пет години от управлението си Нерон се представил като покровител на изкуствата, страстен почитател на гръцката култура и като трагичен певец, но не в смисъла на човек пеещ трагични песни. Жени помятали на неговите представления, мъже се отегчавали до смърт и ги изнасяли на носилка, а дори и бъдещият император Веспасиян бил изгонен, след като заспал най-блажено. Вероятно това натъжило Нерон и го принудило нощем да излиза с компания от доверени придворни по улиците на Рим и преоблечен, като обикновен гражданин, да изнасилва жени и момчета, както и да граби и убива безнаказано. Скуката от тези му рутинни занимания го тласнала към организирането на пищни оргии, разиграването на гротески хомосексуални сватби, в една от които се изживял, като булката, а в друга - като младоженец, а когато си харесвал нечия чужда невеста, направо нахлувал на сватбата й и я отмъквал. Повечето жени, за които се женел обаче, бързо му доскучавали и той ги убивал. Говори се, че това била причината да нареди убийството на собствената си майка, но все пак това са само слухове.

След като Нерон подпалил Рим, за да освободи място за своята резиденция, нещата стремглаво тръгнали към Голгота. Едва на 30 години, но с много оргии и убийства зад гърба си, Нерон вече бил мразен от всички. Самоубил се, пронизвайки се с кама в гърлото. Така светът загубил един голям артист, каквито били и последните му думи, но по-важното било, че светът се отървал от един пълен кретен.

Траян

След него следва една чета от кратко управлявали императори, често убивани от наследниците си, и така това продължило до възкачването на Траян (98-117 сл.Хр.), който останал в историята като един от най-великите и прославени римски императори. Умрял от сърдечен удар и в следващите години бил наследен от още трима достойни мъже, последният от които бил Марк Аврелий (161-180 сл.Хр.). През този 80-годишен период, Рим достигнал своя икономически и политически разцвет, макар че по времето на Марк Аврелий различни беди сполетявали Рим под формата на сухи години и нахлуване на германски племена от север, но това било бял кахър на фона на това, което се задавало с възкачването на Комод (180-192 сл.Хр.).

Що за изрод бил пък той ще ви оставя сами да прочетете и, въпреки че след него от време на време се възкачвали и достойни императори, историята на Рим всъщност се развила по такъв начин, че сега можем да твърдим, че е била в пъти по-отвратителна и от най-мерзките събития от романите на Джордж Р.Р. Мартин. В дълъг период от време следващите императори собственоръчно заколвали предшествениците си и убивали на общо основание, когото и както им скимне. Водят се и много кръвопролитни войни на север, изток и запад, а най-забележителното е, че претендентите за императорската корона никнели като гъби, което водело след себе си до сблъсъци между части на самата римска армия.

През 312 сл.Хр. император Константин обявил християнството за официална религия, и така тя изместила старите богове, благодарение на което обикновените граждани си докарали на главите още един тиранин - християнската църква. 150 години след това блясъкът на Рим от времето на Траян и Марк Аврелий съвсем угаснал и през 476 абдикирал и последния император.

Ся значи тук Константин (вляво) се запознава с Исус Христос (в средата) и го подкупва с торба жълтици, за да му даде книгата с лъжи, а Исус казва: "Нье! Ако имаш една империя, трябва да дадеш половината!" и Константин дал половината империя на църквата

Ревю: "В разредения въздух" от Джон Кракауер

През май, 1996-та, Джон Кракауер, 42-годишен журналист в списание за алпинизъм, е изпратен на Еверест да отрази екологичния проблем, предизвикан от туризма. По това време върхът отдавна не е непристъпна крепост и ежегодно стотици професионални алпинисти и любители опитват поне веднъж в живота си да стъпят на покрива на света. Не малък процент от тях успяват. Маршрутът в голямата си част е "утъпкан", на повечето места по ледените склонове са опънати осигурителни въжета, а водачите на групите са опитни планинари, покорявали и други осемхилядници. Всъщност и 14-те върха в света, извисяващи се на височина над 8 хиляди метра над морското равнище, са близки съседи в хималайската верига. Например най-близкият връх до Еверест, с който ги дели само едно седло, е четвъртият по височина връх в света. Звучи почти безобразно да изкачиш единия без да не отскочиш до другия.

Но колкото и лишено от предизвикателства да изглежда, изкачването на Еверест всъщност е изпитание на живот и смърт. Според сухата статистика от 1921 година до 1996-та върхът е изкачен 630 пъти и е взел 144 жертви, т.е. един на всеки четирима е намирал смъртта си. Как ви се струва да се разделите със семейството си и да им кажете, че има 75% шанс да се върнете и 25% - да не ги видите никога повече? Разбира се, преди изобщо да си представите подобна ситуация, ще са ви необходими поне 5 години усилени тренировки в изкачването на далеч по-ниски върхове, ще трябва да се запознаете с видовете екипировки, подходящи за различните изкачвания, да се научите да се движите в група, да търпите пронизващ студ, неколкократно да се излагате на ниско атмосферно налягане с ниски концентрации на кислород, за да привикнете, и най-накрая, за разнообразие, да си отговорите на въпроса дали все пак искате да рискувате живота си, за да покорите едно нищо и никакво ледено парче земя по стечение на обстоятелствата оказало се най-високо от всички останали.

Джон Кракауер не се съмнява в мотивацията си. Цял живот е изкачвал върхове и досега само високите такси за включване в организирана експедиция и не особената престижност да изкачиш Еверест по най-отъпкания маршрут от южната страна, са го спирали да се захване с начинанието. В средите на алпинистите забележително е да направиш по-трудното. Да изкачиш вторият по-височина връх в света К2 от технически по-трудната страна и то през зимния сезон е подвиг, защото е равносилно на това да се пребориш със статистиката, която казва, че шансът да оцелееш е под 20% процента. Но Джон вече е на преклонна възраст за алпинист и открилите се шансове трябва да се преследват до край.

Естествено никой не очаква голямата трагедия, която ще сполети трите експедиции тръгнали по едно и също време нагоре към върха. Климатът е благоприятен, мусоните са временно затихнали, а пътят нагоре изглежда, като опънат по конец. И все пак нещо се обърква.

Rob Hall, Scott Fischer, Anatoli Boukreev, Jon Krakauer. Двама от тях намират смъртта си 

Кое е забележителното в тази книга? Вероятно фактът, че е разказана истинска история, в която авторът лично е взел участие, сам се е сблъскал с пронизващия студ, с опасността от хипотермия, с риска да получи белодробен и/или мозъчен отток, предизвикани от ниското атмосферно налягане и разредения въздух на недостъпни за спасителни операции с хеликоптер височини. Може би фактът, че от първо лице разказва за хората, които е опознал и част от които са замръзнали и умрели пред очите му, докато той самият е бил на косъм да последва участта им. А може би идеята, че колкото и банално да звучи, човек цял живот се бори със собствената си природа, а териториите над Зоната на смъртта (височини над 7800 метра надморска височина) са арената на най-суровият сблъсък.

Не е особено обективно да давам оценка на почти документална книга, но Кракауер освен журналист е и добър писател, с изчистен от превземки и прекалена описателност стил. Това само по себе си е вече един голям плюс и заслужава нищо по-малко от 9/10.

Почти 2011-та в книги

Отиде си една почти година белязана от почти успехи и почти пълни провали. Дните ми минаваха бързо, почти неусетно, а равносметката от тях говореше за не добро планиране и жесток мързел. Почти успях да започна да чета около 30 книги, но почти никоя от тях не прочетох. Всъщност изчетох от корица до корица само две:

"Паралелни светове" на Мичио Каку е стремглаво въведение в последните научни постижения в областта на теоретичната физика, представени по забавен и интригуващ начин, затова и така нямам търпение да започна почти да изчета и другите две книги на Каку.
"Синдромът Портной" на Филип Рот е изживяване, което удря на сблъсък, с което и да било друго произведение на класиците от бийт поколението, с тази разлика, че "Синдромът..." е по-скоро тяхна производна - по-ангажирана, по-осъзната и по-наритваща заспали задници.

В категорията "Почти започнати" се класират три заглавия:

Това, което ги обединява, е че и на трите съм стигнал до 46-та страница (шумни аплаузи, три минути аудиторията аплодира на крака) и почти цялото ми същество е изпълнено с чистосърдечното желание скоро да ги довърша. Забелязах, че колкото по-трудно ми е да прочета някоя дебела книга, толкова по-лесно ми е да я започна. Сигурен съм, че за феноменът има отделени няколко страници в учебниците по психиатрия.
"Непознатата вселена" на Боб Бърман е забавно пътешествие в света на фактите от ежедневието, за които обаче рядко сте се запитвали кое ги причинява. Авторът набляга на астрономията, понеже тя му е и основното поприще, и ще ви накара, вървейки вечер по тъмните улички, често да вдигате зор към звездите.
"Кваркът и ягуарът" на Мъри Гел-Ман е поразяваща книга. Знаех го преди да я взема, а 46 страници бяха напълно достатъчни да ме убедят в това. Освен, че авторът е откривателят на кварките и нобелов лауреат за което, с чувство за хумор и забавни истории от детството си, той може да ви накара да погледнете на света по съвсем различен начин. За съжаление книгата вече много трудно се открива на книжния пазар, а пък моето издание се пази от брадати вещици-нимфоманки.
"Най-великото шоу на света" на Ричард Докинс - к`во повече да кажа от вече изписаното из блогосферата! Докинс е синът божи, светият дух и светата троица в едно!

Остават и шестте книжки в графата "Почти изчетени", които съм пробутал обобщено сред изброените дотук:

Това са книги, които съм преполовил или почти съм им стигнал края, но, предусещайки триумфа си, не съм ги доизчел, за да удължа изкуствено момента на удоволствие. Тази техника често я прилагам и при други житейски обстоятелства. Засега с мижав успех.
"Физиците продължават да се шегуват" от Колектив е умопобъркващ кеф, защото разказва за действителни случки и събития от живота на известни, почти известни и не дотам известни физици. Физиката е не само формули, а и голям фън!
"Космология" на Питър Коулс е джобно издание, което изчетох, защото идеално ми пасваше на джоба. Дългите часове пред зъболекарския кабинет минаха неусетно за разлика от петте минути вътре в кабинета, които се разтегнаха в безкрая на време-пространството.
"Елегантната вселена" на Брайън Грийн (на горната снимка по погрешка снимах "Скритата реалност" и после ме домързя да коригирам) е ултимативния пътеводител в света на физиката.
"Тайният живот на великите автори" на Робърт Шанкенбърг е за документалната литература това, което са "жълтите" издания за ежедневната преса, но, за разлика от тях, използва факти и се опитва да е обективна. За съжаление не е толкова забавна в начина на представяне, колкото очаквах, но пък е достатъчно информативна, че да ви е интересно да се запознаете със странностите на едни от най-големите имена в литературата.
"Ностромо" на Джоузеф Конрад. Странно е, че чак сега се втурнах да се запознавам с това епохално произведение, но книгата седя в библиотеката ми 20 години и мога да кажа, че бавно "узря". Впечатленията ми до тук са, че Конрад е поразително описателен и създава невероятно истинска и жива картина на описваните събития, но в това си качество е и невероятно муден. Първо описва един персонаж, после се споменава втори, изведнъж действието се пренася към трети, докато междувременно научаваме всякакви подробности и детайли за живота на четвърти и така нататък. Да, животът е сложен, навързан, обримчен от историите на различни хора, но трябва ли литературата да го пресъздава толкова дословно и тромаво. Вероятно да. Така или иначе Конрад се справя блестящо и с помощта на Яхве мисля, че ще успея да я прочета до края на 2012-та.
"Хроника на римските императори" на Крис Скар. Много е ерудирано да можеш да цитираш древни историци, императори и пълководци. Стига да знаеш за какво говорят и да има нещо общо с темата, която искаш да подкрепиш. Когато бях лапе, баща ми разказваше на двама ни със сестра ми различни истории от гръцката митология, египетската и римската история. Книжката обхваща всички императори с по 5 до 10 страници информация, със цветни снимки върху гланцирана хартия. Има я промоционална в Хеликон, намалена от 60 на 24 лева. Отдавна си търсех нещо толкова подредено, сбито и информативно по темата. Книгата е просто перфектна. В момента чета основно нея и смятам да я приключа в близките седмица-две.

В общи линии това е. Или по-скоро беше. Оттук нататък и аз имам своите планове за настоящата година и те са свързани с усиленото ми интИлИктуално израстване. А щом ще се расте, ще ми трябват тухли. Нещо като тези:

Забележете, че са подредени в посока от изток на запад. Както е редно за всички особено дебели тухли. А понякога и за излишно дебелите такива.

И ако все още си мислите, че съм приключил с научно-популярната литература, скийте т`ва:

Тъй, този пост беше иницииран по желание на негово зомбеещо величество Узурпаки-Бла, та и аз на свой ред ще си позволя да призова духовете на следните блогъри (т.е. на тези от тях, които все още не са писали по темата) да сътворят своите списъци с книги, които (почти) са изчели през изминалата година. Призовавам Ел, Точка, Зори, Скай, Лу, Миленка, Самодива, Идка, Светла, Вал, Тру, gost... Абе, непосилно е да си изредя целия блогрол тук, затова дано всички проявите интерес и споделите своите библиотеки. С мен. Подредете ги в кашони и ми ги изпратете.

"Елегантната вселена" - І част: Теория на относителността

Преди повече от 100 години физикът и нобелов лауреат Макс Планк получил в издателството, в което работел като редактор, ръкопис подписан от никому неизвестен дотогава служител в патентно бюро. Прочитайки го, той се изправил пред нещо много странно – сриването на света на физиката във видът му познат дотогава и възкръсването му от пепелта по-елегантен и по-странен от всякога. В ръкописът Айнщайн описвал необятния свят на звездите, планетите и галактиките в стегната и последователна теория позната днес, като Специална теория на относителността. Само няколко години по-късно по подобен начин светът на атомите и изграждащите ги частици намира описание в Теорията на квантовата механика. С тези две теории всичко изглеждало така сякаш вселенските тайни бавно започнали да се разплитат пред човечеството, но всъщност самото съществуване на две различни теории, описващи два различни аспекта на един и същи свят, още повече задълбочило мистерията. Въпросът, който и до днес стои пред физиката, е има ли теория, която да съчетава в себе си теориите за голямото и малкото по също толкова елегантен начин, по какъвто самите те се справят в своите си области?

СПЕЦИАЛНА И ОБЩА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА

Преди да се стигне до проблемът с фундаменталната несъвместимост между Теорията на относителността (ТО) и Квантовата механика (КМ), в научните среди вече били наболели други конфликти, което е и някак естествено, понеже липсата на конфликтност би предизвикала вакум в свят, като нашия. Конфликтите били цели два, като разрешаването на единия довело до появата на другия, който пък от своя страна предизвикал сблъсъка между въпросните две теории. Пораждащият конфликт гласял:

I-ви конфликт: Според Нютон, ако тичате достатъчно бързо, можете да настигнете светлината, докато - според законите за електромагнетизма на Джеймс Максуел Кларк - това е невъзможно.

Какво казват законите за електромагнетизма и какво общо има светлината с тях? Според Теорията на електромагнетизма електромагнитните вълни се движат с постоянна, никога не променяща се скорост, равна на тази на светлината. От това Кларк заключва, че светлината е вид електромагнитна вълна и законите на електромагнетизма важат в пълна сила и за нея. Но, според тези закони, няма такова нещо като неподвижна светлина, т.е. няма начин светлината да бъде настигната и тя да изглежда неподвижна. На това място се намесва Специалната ТО, която обяснява защо това е така.

СПЕЦИАЛНА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА (СТО)

СТО се основава на следните две неразривно свързани помежду си концепции:

1-ва концепция: Принцип на относителността

При равномерно (с постоянна скорост) и праволинейно движение, движението има смисъл само при съпоставяне с други обекти. Ако в празното междугалактическо пространство се разминат двама равномерно и праволинейно движещи се астронавта, всеки от тях с пълно право ще може да каже, че е неподвижен, а другият минава покрай него. Това наблюдение е било направено още от Галилей (естествено не за астронавти, а най-вероятно е ставало дума за аргонавти), докато Айнщайн добавил към него частта, че законите на физиката ще важат по един и същи начин и за двамата.

Едно от следствията от Теорията на Максуел, е че скоростта на светлината е универсална вселенска константа и Айнщайн, налагайки Принципа на относителността към този факт, стигнал до втората концепция.

2-ра концепция: Скоростта на светлината

Светлината се движи с ~300 000 км/с независимо от отправния обект за сравнение. Т.е. ако аз тръгна да гоня светлината със 100 000 км/с, обичайната логика предполага, че светлината спрямо мен вече ще се движи с 200 000 км/с. При светлината обаче това не важи. Тя ще продължи да профучава покрай мен с 300 000 км/с, което е установено чрез достатъчно на брой прецизни експерименти. Този факт има два ефекта върху времето:

    - I-ви ефект върху времето - събития, които се случват едновременно за едни наблюдатели, няма да се случват едновременно от гледната точка на други наблюдатели - примерът, който дава Грийн, е почти толкова абстрактен, колкото и самото твърдение, но грубо идеята се изразява в това, че ако два фотона се излъчат едновременно от един източник на светлина, така че фотон А да се насочи към обект, отдалечаващ се равномерно от него със скорост х, а фотон Б - към обект, приближаващ равномерно към него пак със скорост х и при условие, че и двата обекта първоначално са били на еднакво разстояние от източника на фотоните, то тогава за наблюдател, който се движи успоредно с двата обекта, двата фотона ще достигнат едновременно целите си (фигура 1). Това е така, защото за наблюдателят, движещ се успоредно с двата обекта, обектите, както и самият той, няма да извършват движение (което пряко следва от първата концепция). Естествено за страничните наблюдатели на този експеримент, фотон Б първи ще стигне движещия се към него обект, понеже с движението си обектът ще "скъсява" разстоянието между себе си и (в случая) тортата, а фотон А по-бавно ще настига отдалечаващия се от него обект именно поради това, че (в случая) сладоледът ще се отдалечава;

Фигура 1

    - II-ри ефект върху времето - времето тече по-бавно за движещите се с по-висока скорост обекти - и тук, както при първия ефект върху времето, нагледният пример би дал най-ясна представа за мащабите на това наблюдение. Нека разполагаме с две успоредни огледала разположени едно над друго, които отразяват единичен фотон, който за една секунда прави един милиард цикъла в движението си между двете огледала. За 5 секунди, той ще направи 5 милиарда цикъла, т.е. отчитайки циклите, можем да кажем колко време е минало от определен начален момент нататък. Въпросният импровизиран светлинен часовник е поставен върху маса, а покрай него пускаме да се движи втори светлинен часовник, досущ като първия. (фигура 2) Наблюдавайки траекторията на движение на фотонът в подвижния часовник, ще видим, че тя не е просто "нагоре-надолу", както при неподвижния часовник, а "нагоре и настрани - надолу и настрани", т.е. този фотон изминава по диагонал по-голямо разстояние в пространството от фотонът в неподвижния часовник. И тъй като и двата фотона се движат със скоростта на светлината, излиза, че при движещия се светлинен часовник, фотонът ще извърши по-бавно един милиард цикъла отколкото фотонът в неподвижния часовник. Т.е. движещия се часовник ще отмери една секунда по-бавно от неподвижния.

Фигура 2

СЛЕДСТВИЯ И РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ СТО:

Разбира се като следствие от вторият ефект върху времето възниква парадоксът с това за кого точно времето ще тече по-бавно, след като според Принципа на относителността всеки праволинейно и равномерно движещ се обект може да счита себе си за неподвижен. Той се разрешава с това, че, за да се съберат два обекта, с идеята да отчетат кой от тях в крайна сметка е бил движещия се и кой неподвижния при разминаването им, трябва върху единия от двата да се приложи ускорително движение, за да да догони другия, при което цялата постановка ще се разпадне, тъй като този обект веднага ще трябва да се откаже от "претенциите си" да смята себе си за неподвижен (което, да припомним, е възможно само при равномерно движещите се обекти) и така наистина при него ще се окаже, че времето се е движило по-бавно.

Друго следствие е, че движещият се с висока скорост в пространството обект се скъсява на дължина, тъй като дължината е равна на скоростта по изминалото време (а изминалото време за движещия се обект намалява, т.е. и дължината на обекта също ще намалее).

Следвайки двете концепции, Айнщайн прави едно спиращо дъха наблюдение за времето:

Всички обекти във Вселената винаги се движат в пространство-времето с една точно определена постоянна скорост и това е скоростта на светлината.

В момента, докато седите в покой, вие всъщност се движите със скоростта на светлината през пространство-времето. Когато се отклонявате от състоянието на покой чрез движение в пространството, вашата скорост не се донаслагва, така че да надминете скоростта на светлината, а се компенсира със забавяне на скоростта ви през времето. Колкото повече увеличавате скоростта на движението си през пространството, толкова по-бавно ще се движите през времето. А когато движението ви през пространството достигне скоростта на светлината, тогава за вас времето просто ще спре да тече.

Едно интересно следствие от този факт е, че светлината не остарява, т.е. фотон, "роден" по времето на Големият взрив, днес е на същата възраст, на която е бил и тогава.

Освен, че със СТО Айнщайн свързва неразривно понятия като пространство и време, дотогава считани за самостоятелни и абсолютни величини, в станалото нарицателно уравнение E=m.c^2 той успява да преплете и други две физически характеристики - масата и енергията. По този начин той обяснява и защо скоростта на светлината не може да бъде надхвърлена - колкото по-бързо се движи обект, толкова повече енергия притежава, а това автоматично увеличава масата му, като, доближавайки скоростта на светлината, тя става безгранична, което води и до необходимост от безгранична енергия, която да го задвижва.

В следствие на този си извод от СТО, Айнщайн се сблъсква със следващия значим конфликт във физиката.

ІІ-ри конфликт: Твърдението на СТО, че няма нищо по-бързо от светлината, е несъвместимо с Теорията за всеобщото привличане на Нютон, която твърди, че гравитацията се разпространява мигновено.

Според Нютон гравитационното привличане между два обекта е правопропорционално на произведението на техните маси и е обратнопропорционално на квадрата на разстоянието между тях, като това не взима предвид колко дълго всеки обект се е намирал в присъствието на другия. Т.е. ако внезапно се промени разстоянието между обектите или тяхната маса, тези обекти незабавно ще усетят промяната в гравитационното привличане помежду си, т.е. така гравитацията ще се окаже по-бърза от светлината.

Виждайки тази несъстоятелност Айнщайн стига до извода, че тривековната теория за гравитацията на Нютон няма как да е вярна и десет години след СТО прокламира своя теория на гравитацията.

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА (ОТО)

Първата стъпка по разплитането на механизма на действие на гравитацията е в свеждането й до нещо познато. Най-елегантното в случая е, че тя била сведена до нещото, което липсвало в СТО, а именно ускорителното движение. Ако с космическият си кораб се намирате в междугалактическото пространство и върху вас не действа гравитацията на близка планета, когато настъпите педала на газта, т.е. увеличите скоростта си, веднага ще усетите как гърбът ви залепва за облегалката. И понеже до този момент сте били в състояние на безтегловност, ако в този момент стъпите с подметките на космическите си обувки върху облегалката на стола, вие ще се почувствате точно така сякаш сте стъпили на твърда земя и тя ви притегля към себе си.

Другият начин да усетите ефекта от ускорението, е не като увеличавате скоростта си, а като не се движите праволинейно, а например в кръг. Ако космическият ви кораб е цилиндричен (фигура 3) и му придадете въртеливо движение, тогава центробежната сила ще ви притисне към стените му и подобно на предния пример ще можете да се изправите и да ходите по тях без да усещате разликата от това да се разхождате по Шанз-Елизе в топъл юнски ден.

Фигура 3

Нека да развием този пример, както направил и Айнщайн. Ако, докато корабът се върти и ние отвън с помощта на линийка измерим обиколката на окръжността му и съответния й радиус (R), отношението между тях ще даде два пъти числото Пи, както знаем от часовете по геометрия (ако през това време не сме се замервали с хартиени топчета). Какво би станало обаче, ако сме вътре в кораба и пак тръгнем да измерваме радиуса и обиколката на окръжността. Този път линийката, с която измерваме, въпреки че е същата, ще изглежда по-къса, както се случва с всичко в движение, т.е. този път ще трябва да наложим линийката повече пъти и така ще измерим различна обиколка от тази, която сме измерили отвън, когато линийката ни не е била "скъсена", понеже не се е движела. Това обаче няма да важи за радиуса, защото, докато го измерваме, няма да налагаме линийката по посока на движението. Така излиза, че за една и съща окръжност ще имаме две различни стойности за обиколката й и то при еднакъв радиус, което обаче може да се случи само, ако пространството, в което лежи тази окръжност, има геометрия различна от плоската, т.е. пространството там е огънато.

Същото наблюдение важи и за времето. Часовник, намиращ се в центъра на окръжността при въртящ се кораб, ще отмерва времето по-бързо от часовник, поставен върху стената на кораба. Ако бавно започнем да приближаваме часовникът от центъра към стената, той постепенно ще започне да забавя своя ход, т.е. времето постепенно ще се изкривява и за него.

С други думи стигаме до извода, че гравитацията (която видяхме, че е еквивалентна на ускорителното движение) изкривява и времето, и пространството. И не просто ги изкривява - тя представлява изкривяването на времето и пространството.

От тези разсъждения стигаме и до така познатата ни аналогия с две различни по големина топки, поставени върху гумена мембрана, показваща как по-масивната от топките създава по-значително изкривяване на мембраната (респективно на пространството) и как това повлиява върху движението на другата топка. Този пример най-ясно демонстрира и разрешаването на втория конфликт. Когато масивен обект се появи в пространството, гравитационната вълна се разпространява от него навън със скорост равна, но не надвишаваща скоростта на светлината, и така прихваща в гравитационна примка обектите по пътя си.

СЛЕДСТВИЯ И РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ОТО:

Две забележителни открития, които са следствие от ОТО, са теоретичното доказване на съществуването на черни дупки (обекти, чиято маса разделена на радиуса им надхвърля определена критична стойност) и прилагането на теорията върху цялата Вселена, което води до извода, че размерът на Вселената се променя с времето - нещо, което самият Айнщайн не могъл да повярва, и заради което изкуствено въвел в уравненията си, т.нар. космологична константа, която по-късно определил като "своята най-голяма грешка" (по последни изчисления обаче май ще се окаже, че има нужда от такава, макар и нейната стойност да е пренебрежимо малка спрямо тази, която Айнщайн използвал, за да "спре" разширяването на Вселената).

Също така е интересно да се отбележи, че за разлика от случая с двамата, разминаващи се астронавта, движещи се равномерно и праволинейно, тук не съществува симетрия между астронавтът, изложен на гравитация, и този, който се намира на "безопасно" разстояние от гравитационното въздействие. В първият случай и двамата праволинейно и равномерно движещи се астронавти смятат себе си за неподвижни и че времето на другия се движи по-бавно от неговото собствено (при което и двамата са прави), а при вторият - астронавтът, усещаш върху себе си гравитационно привличане, ясно вижда, че неговото време тече по-бавно, отколкото времето при астронавта, който не усеща гравитационно привличане. Разликата във времето обаче би била толкова нищожна, ако се вземе за пример астронавт, хипотетично намиращ се на повърхността на слънцето, и такъв, който се намира на ръба на Слънчевата система, че при средствата, с които разполагали през двадесетте години на миналия век, нямало да бъде никак лесно да я установят експериментално, нито пък да измерят изкривяването на пространството.

Това се променило през 1919-та, когато след анализ на изкривяването на светлината от далечни звезди, минаваща покрай Слънцето по време на слънчево затъмнение, се оказало, че изчисленията на Айнщайн съвпадат идеално с реално отчетените. Малко след това заглавие в лондонския "Таймс" възвестило: "РЕВОЛЮЦИЯ В НАУКАТА. НОВА ТЕОРИЯ ЗА ВСЕЛЕНАТА. ИДЕИТЕ НА НЮТОН ОТХВЪРЛЕНИ". Това бил повратният момент за Айнщайн, след който изплезената му физиономия щяла да се превърне в най-желаната щампа за тениска. Е, това променило и целия свят.

*     *     *

Та това беше материалът за Теорията на относителността, обхващащ първите 120 страници от "Елегантната вселена". Естествено сбит до двадесет параграфа с произтичащите от това недъзи, като суховатост и нахвърляност. Докато четете самата книга, ще се сблъскате с резонни примери и интересни факти, поднесени с елегантност и лекота от въображението на автор, работил дълги години по основни проблеми на съвременната физика. Т.е. четейки книгата, няма да е като да смилате неумелите ми интерпретации.

Иначе до края на годината ще се пробвам да смачкам и оставащите 400 страници до други два-три поста, което е изключително относително дали ще стане, но все пак не губете надежда. Онова, което можете да загубите, са 25 лева за книгата, но лично за мен това бяха едни от най-рационално похарчените "стинки".

Между другото спокойно бих прежалил още 125 лева за "Елегантната вселена", стига да не трябва да давам 50 лева за "Вселената в орехова черупка". Това го тълкувайте както ви е удобно.

Книгите от... днес

Леко се олях. Но пък никой не е застрахован да се сблъска с намалени книги, вследствие на което неочаквано да стане VIP-изкупчик на творбите на издателство Фама:

Резултатът в библиотеката изглежда внушително за еднократна поръчка:

Купих си и научна-фантастика. Научната е отгоре, фантастичната - отдолу:

Невъзможно беше да устоя на Историята на цифрите, понеже двата тома се оказаха намалени от 50 на 15 лв. Тия хора от какво живеят?

И сега пиронът на покупката:

Този бестселър с участието на свиня-монахиня и така известния средновековен прелъстител Ламонт (има такъв, случайно го срещнах из една от другите книжки) някой ден ще го подаря на Ламот, за да не изостава с материала. Сигурен съм, че и рожденничката от днес - Миленка - ще надпише с посвещение първата страница, като "автор в сянка".

И накрая книгата, заради която си купих всички останали (тъй като не исках да изглеждам глупаво, поръчвайки си само нея):

Е, това е. Сега остава и някой да ги прочете.

EDIT:

30 day book challenge

01: Любима книга: "Криминале", Чарлз Буковски.
02: Най-омразна книга: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
03: Книга, която ви кара да се смеете високо: "Гаргантюа и Пантагрюел", Рабле.
04: Книга, която ви кара да плачете: "Вертер", Гьоте.
05: Книга, в която бихте искали да живеете: "70 коктейла", неизвестен барман.
06: Любима книга от детството: "Пипи Дългото чорапче", Астрид Линдгрен.
07: Книга, която може да цитирате: "Криминале", Чарлз Буковски.
08: Книга, която ви плаши: "Гробище за домашни любимци", Стивън Кинг.
09: Книга, която ви отвращава: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
10: Книга, която промени живота ви: "Кандид", Волтер.
11: Книга от любим автор: "Соларис", Станислав Лем.
12: Книга, която описва живота ви: „Изповеди”, Жан-Жак Русо.
13: Книга, чийто герой наподобява вас: „Изповеди”, Жан-Жак Русо.
14: Книга, в чийто главен герой искате да се ожените/омъжите: Спящата Крас(т)авица, докато я слушах на грамофонна плоча.
15: Първата книга, която си спомняте да сте прочели като дете: „Български народни приказки”.
16: Най-дебелата книга, която сте прочели: "Маминото детенце", Любен Каравелов (стори ми се, че е поне 2 000 страници).
17: Най-кратката книга, която сте прочели: "На западният фронт нищо ново", Ремарк (това е за да не повтарям "Криминале).
18: Книга, която ви е срам че харесвате: за разлика от филмите, при книгите не се сещам за такава.
19: Книга, която ви възбуди: "Гравитационната гибел на вселената", Айзък Азимов (възбуди интереса ми към астрономията).
20: Книга, която сте прочели най-много пъти: "Криминале", Чарлз Буковски.
21: Любима картинка на книга от детството: картинките от "Пипи Дългото чорапче", Астрид Линдгрен.
22: Книга, която планирате да прочетете: "Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада", Ено Рауд.
23: Книга, която казвате че сте я прочел, а всъщност не сте: "Маминото детенце", Любен Каравелов.
24: Книга, съдържаща любимата ви сцена: "Quo Vadis", Хенрик Сенкевич (краят).
25: Любима книга, прочетена в училище: "Железният светилник", Димитър Талев.
26: Любима нехудожествена книга: "Кратка история на почти всичко", Бил Брайсън.
27: Любима художествена книга: "Криминале", Чарлз Буковски.
28: Последната книга, която прочетохте: "Звездни дневници" (пълното издание), Станислав Лем.
29: Книга, която в момента четете: "Паралелни светове", Мичио Каку.
30: Книга, която обичате да дискутирате на кафе: "70 коктейла", неизвестен барман.

(по мотиви от "30 day book challenge")

Кратка история на почти всичко, което прочетох, или защо прочетох само една книга през 2010-та

Ами този пост трябваше да се казва "Сто години с(р)амота" по аналогия с произведението на Маркес, но по-(не)ведоми причини се оказа, че въпросната книга я четох от януари 2010-та до към средата на февруари, а в края на февруари станах блогър, което пък ме наведе на едни мисли. Оказва се, че откакто съм блогър не съм прочел нито една книга, освен ако не смятаме препрочитането на "Звездни дневници" на Лем и "Криминале" на Буковски (която пък си я препрочитам профилактично всяка година поне по веднъж и то обикновено заобграден от четирите стени на катедралното помещение с фаянсов престол, много удобен за четене на клозетна литература). Набиващият се извод е че аз-блогър и аз-книгочетец са антагонистични понятия.

Но преди да започнете да ме заклеймявате като книгомразец и фашист-книгоизпепелител, имайте предвид, че през това време аз четях блогове. Вашите блогове. Не стига това, ами и ги коментирах. Е, пишех само глупости, но след като цяла година съм прочел само една книга, какви умнотии очаквате. Така е, тия блогове ме затриха. Ако не бях правил четири месеца ремонт вкъщи, можеше поне любимата книжка на Скротума да прочета - "Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада", но вместо това предпочитах да ям и да спя по шест часа в денонощието.

Изобщо работата е плачевна. Ако може да мине за някакво оправдание, поне си обогатих библиотеката. Не мога да говоря с точни цифри, но си купих около 120 книги (само последния път се прибрах с 18) - повечето на цена от 1 до 5 лева купени от сергийни букинисти, но все много класни заглавия, част от които вече имах, но бяха разпадащи се издания, така че се наложи да ги подменя. Други пък бяха допълнени стари издания, трети - документални, сред които са двете книги на Мичио Каку, на които много се каня, четвърти са пък книгите с картинки и интересни факти, визирайки енциклопедиите, които презентирах преди един-два поста и още няколко такива на различна тематика. Изобщо заредих се с книги, които ако продължавам да чета със същото темпо, ще останат за моите пра-пра-внуци. Дано не ми се сърдят много, че ги обременявам да четат толкова излишна литература, вместо да си играят с лазерни мечове и антигравитационни скейтбордове.

А книгата, която все пак прочетох, е "Кратка история на почти всичко" от Бил Брайсън. В нея е описано почти всичко, което трябва да се знае за Вселената и света, в който живеем, в хронологичен ред. Както разбрах и Ламот е писал по въпроса ето тук, разглеждайки случая как урината е станала по-скъпа от златото. Мен лично най ме развълнуваха старите названия на някои видове растения преди Линей да ги класифицира по по-културен начин. Ако не беше той, сега щяхме да им викаме кобилска пръдня, голи дами, увиснали мъде, кучешка пикня, разтворен задник и бърши-дупе. Предполагам, че бърше-дупе са викали на копривата, защото хората от миналите векове са имали мазолести задници, за да държат на боя с тояги, който са яли от Инквизитията.

Иначе не остана на кой да предавам щафетата, защото Ламот номирина всички в блогосферата, но мога с моя глас да дам още малко тежест на неговата покана, така че и други, вероятно мотивирани от подвига ми да прочета една-единствена книга, да си кажат какво са чели или не през изминалата 2010-та.

Можете да се запознаете с произведението на Брайсън в читанка.инфо.

Меркантилна реклама с идеална цел

Тъй като в предният си п(р)ост просто си говорех разни простотии на тема "Какво ли е да съм блогър прост?", избягвайки финансовата страна на въпроса (а то имало и такава), реших този път да обърна внимание на хонорара, който ще ми бутнат от Хеликон за следващия ми рекламно-агитационен материал. Всъщност е малко пресилено да говоря за хонорар, понеже стоте процента отстъпка за следващите 20 книги, които ще закупя до края на годината, в действителност никога не биха ми били изплатени в паричната им равностойност, но пък, ако продам книгите или ги раздам под формата на подаръци срещу бъдещи облаги, то спокойно можем да си говорим за съвсем сериозно възнаграждение. Разбира се, това е в сферата на фантастиката, защото нито от Хеликон ще ме бройкат, задето съм ги споменал в тотално неизвестния си блог, нито пък аз ще играя на дребно за някакви си 20 книги. Добре би било да са поне два-три рафта.

Става дума за поредицата "Паметта на човечеството" на френското изд(ев)ателство Larousse, специализирано в издаването на речници и енциклопедии. Трите книжки, до които се домогнах, са:

"Големите загадки", ICON Publishing House, 2000 г. - 18 лв. (стара цена 45 лв.)

Ако все още не сте разбрали, че големите загадки крият в себе си ключа към бързото забогатяване, то това е енциклопедията, която бързо ще ви изведе на печелившия път. Ще научите как да спекулирате с мистификации, как да ги създавате и насаждате сред лековерните хора и от това да извличате дивиденти. Не забравяйте също че, ако се изпотите "на Исус" (т.е. на потника ви след изпотяване се материализира лика на Спасителя, или пък на Иво Сиромахов и Митко Парашкевов взети заедно), трябва да го снимате преди потта да се е изпарила, защото има хора, които ще ви дадат пари за това.

Ето и няколко странички от книгата:

Как всъщност е тръгнал митът за Нострадамус. Жена му го помолила да й предскаже кога ще й дойдат гости от Червен бряг и той създал първият удивително точен календар на менструалния цикъл. После естествено успял да предскаже появата на Хитлер и изневерите на Берлускони.

Колкото повече злато е замесено в мистификацията, толкова по-скъпи проститутки ще можете да си наемете след това.

Ето я и цялата Вселена от хитринки, гарантиращи ви успех:
Съдържание - 1-ва страница
Съдържание - 2-ра страница


"Големите изследователи", ICON Publishing House, 2004 г. - 18 лв. (стара цена 45 лв.)

Големите изследователи правят големите пари. Ако не сте изследовател, няма как да откриете народното творчество в Интернет, нито пък да си изградите репутация на печелещ от изследванията си крадец. Ако ли пък не печелите от кражбите си, то тогава сте просто един обикновен крадец, което също си има своите недостатъци.

Две странички от книгата:

Контрабандата с бандероли е само една част от богатият на възможности свят на изследователя

Когато един народ е изтощен от продължителни войни и корумпирани политици, вашите далавери изобщо няма да му правят впечатление и ще можете свободно да си разигравате коня

Съдържание - 1-ва страница
Съдържание - 2-ра страница


"Големите трагедии", ICON Publishing House, 2002 г. - 18 лв. (стара цена 45 лв.)

Ако и от големите трагедии не можете да припечелите някой и друг лев, то тогава песента "За крадец не ставаш сине" явно е писана точно за вас. Големите трагедии създават сензацията, а сензацията е реклама, а където има реклама, има Гугъл, а, където е Гугъл, има ускорен растеж на бизнеса и редовно изплащане на дивиденти на първо число, всеки месец.

Две странички от книгата:

Търговията с трагедията на хора от други раси винаги е носела печалба

Смесете лимонада и евтин шампоан и го рекламирайте като лекарство против чума

Съдържание - 1-ва страница
Съдържание - 2-ра страница


Съвсем извън тона на поста, книгите наистина са много информативни и изглеждат доста интересни, съдейки от това, което успях да разгледам до сега. Предполагам, че все още се намират из клоновете на Хеликон, така че дори и лично да не проявявате интерес по темите, твърде вероятно е да успеете да зарадвате някой любознателен индивид, като му подарите една или няколко от тях по случай наближаващите празници.

Също така съвсем няма да се разсърдя, ако ме почерпите подобаващо за безвъзмездния ми труд да сведа до знанието ви условията на тази изгодна сделка. Така вероятно ще съм първият редови блогър изкярил нещо от писането на незначителни постове.