За пример ще ви дам вчерашния случай - седя си аз без конвергенция за съпричастност с Мислителя на Роден и изненадващо откривам, че мисля върху словореда на "Вчера се хванах, че мисля, и останах озадачен от факта за какви глупости може да си мисли човек без дори да се е замислял." Очебийно шибаното изречение може да бъде изписано и така: "Хванах се вчера, че мисля, и се замислих за глупостите, за които може да си мисли човек, когато се е замислял без дори да подозира, че го прави." Ако разбием изречението на прости такива, резултатът ще звучи така: "Хванах се вчера...", от което веднага произлиза въпросът за какво съм се хванал и от това следва ли, че още не съм се пуснал или трябва да продължа да се държа, за да не изневеря на фактологията в думите си, и "... че мисля...", сякаш мисленето е съвсем отделен процес от мен, който ме спохожда само от време на време, почти като ходенето до тоалетна. Кофти, нали...
Останалата част е още по-зле. "... и се замислих за глупостите, за които може да си мисли човек..." - каква е тази работа, уж преди съм мислел за глупости без да знам, че ги мисля, а пък чак сега съм се бил замислил и то пак за глупости, но този път различни от глупостите, за които съм си мислел преди да се замисля. Никой не е толкоз прост, че да не схване липсата на елементарна логика в съждението и то най-вече в следствие на отвратителния строеж на речта.
И после това "... когато се е замислял без дори да подозира...". Как човек може да мисли без да подозира, след като самото мислене е процес на подозрителна преценка на причините и следствията. Ако подхождаш към базисния материал без доза на съмнение, ти реално се разминаваш със самата идея за аналитичност и в този смисъл ти не правиш нищо. Седиш си на цукалото и си мислиш, че си мислиш или, както е според разглеждания случай, не подозираш, че мислиш и следователно наистина не го правиш.
Оттам последното словосъчетание "... че го прави." съвсем губи смисъл. Да прави какво? И как? А вие правите ли го? И по колко пъти на седмица? Това е смешно...
Изводът е, че едно шибано изречение може да ти провали деня, да ти спести обилната вечеря, да те оттегчи и дори да ти напише поста, който иначе не би написал, защото писането те изморява и предпочиташ да четеш чужди постове, да се подписваш с хитър коментар под тях, да оставяш белези за мимолетното си съществуване, за които много скоро никой няма да си спомня, а теб най-много да те доведат до спонтанно умисляне върху морфологията на изречението...
Затова ще ви запитам направо: леят ли ви се думите, като пишете, или често изпадате в дива ярост, чудейки се коя след коя да подредите? (Аз още на "Очебийно шибаното изречение..." бях готов да си захапя задника, защото нито знаех дали изречението е очебийно шибано, нито дали шибаното изречение очебийно може да бъде изписано и по друг шибан начин...)
 |
| Не всичко синьо е смърф - може да е на'ви. |
