2 + 2 = 5

Едно денонощие има 24 часа. Осем от тях "губя" в сън (не говоря за събота и неделя, когато загубата, освен че е много по-голяма, е и несъизмерима, защото все пак става дума за свободното ми време), други осем - но всъщност девет до десет - "губя" работейки (да, разбира се, че работата е щастие, а не трън в задника, как изобщо можах да си го помисля), и така остават шест часа лично време, през които се къпя, вечерям, престоявам в "катедралата" с книга в ръка и/или осмисляйки житейските несгоди, мия си зъбите, анализирайки хищническият поглед, окупирал сякаш само определени части от лицето ми, докато други панически крещят "Къде съм! Какво правя тук!" и някъде в помеждутъка успявам да се почувствам като свободно блуждаещ електрон. Не дай си боже да отделя и два часа, за да изгледам някой оттегчително тъп филм, за да мога след това да го оплюя в блога си, и ето, че "губя" още поне час и половина. И така всичко в името на двата дена в края на седмицата, двете седмици по средата на лятото и двете в края на календарната година, както и заради няколкото неясно колко години в края на житейския път.

Какъв е извода?

Явно че човек просто губи. Всеки ден, всеки час и всяка милисекунда той изтънява с един отронен пласт мъртви клетки, които всячески се опитва да компенсира с разнообразие, емоции, впечатления, себеизява, себеосмиване, себеотдаване, себеусъвършенстване, колкото и прозаично ясно да е, че нещата отиват към себеизносване. Амортизацията на човекЪТ е средно около 60-70 години, след което следва претопяване, докато атомите му се транформират в нещо друго полезно, като почва, от която ще никнат цветя и бурени - всички със свое вселенско предназначение. Една отворена система затворена в собствените си физични закони обикновено намира път да просъществува, често дори и напук на всякаква логика. И все пак логика има, но тя е в онези думи на прочутият дервиш от "Кандид", според които хората не са нищо повече от мишки, обитаващи кораба, който негово величество изпраща на търговия в Египет. С други думи на Вселенският замисъл не му пука много за нас и, ако има нещо по-лошо от това, то вероятно е "да бъдеш изнасилен сто пъти от негри пирати, да ти отрежат половината задник, да минеш между две редици българи, въоръжени с тояги, да те бият с камшик и обесят на аутодафе, да гребеш в галера и накрая да ти разрежат корема"...

Затова "животът трябва да се убива бавно, съзнателно, всеки ден, всяка минута...", съветва Буковски, изпружил мършави крайници на мръсния под в кварталния локал, доволен от компанията на бутилка долнопробен скоч и лека жена, обикновено два пъти по-дебела от него. Пияница с невероятен стил, знаещ за света точно толкова колкото мен и теб, с тази разлика, че дарбата му е предопределила чуваемостта му.

Имам десетина заглавия за този пост, но ще се спра на едно и то не защото има значение, а защото няма...