Ревю: "Математик ли е Бог" от Марио Ливио

Става дума за история и философия на математиката. Мястото на математиката, като дисциплина, в книгата реално се намира само на едно място - в заглавието. Същото се отнася и за Бог (доколкото той може да се намира някъде).

Ливио се е опитал да направи едно неутрално изследване за "необяснимата ефективност на математиката" в света, който обитаваме, а бележките и библиографията в края на книгата, говорят, че се е постарал да си напише домашното. И се е получило. Като повечето домашни - сухо, педантично, но поне информативно. Информативно, но и повърхностно, защото се плъзга по математиката, както аз по чина в четвърти клас в час по въпросния предмет. Добре, че в следващите класове се научих да внимавам какво ми говорят, иначе "Математик ли е бог?" щеше да ми се стори, като изцяло нова вселена насред остатъците от средното ми образование.

Но нека не изисквам от книгата нещо, което вероятно никога не се е опитвала да бъде, а именно забавен и увлекателен пътеводител в света на механизмите и принципите на математиката. Исторически ще се запознаете с Архимед и математическите школи преди него. С Галилей и познанието за това, което милиони години е блещукало над главите на знайни и все още неизкопани фосили. С Нютон и законите на механиката. Докато във философски план ще се опитате (и няма да успеете) да си отговорите на въпроса измисляме ли математиката или просто я откриваме. Е, няма да ви спойлна много, ако ви кажа, че не е нито едното от двете, а според автора е и двете едновременно. Но ако си падате по философски празнословия, последната девета глава ще я прочетете без да заспите, което аз признавам си не успях да направя.

И все пак Ливио слага ред в една материя, която класическото образование в България предвид наблюденията ми целенасочено се опитва да забули в мистерия, така че няма да загубите много, ако отделите време да прехвърлите по-интересните пасажи от книгата. Всъщност най-забавната част от нея е цитат от друга книга, който представям на вашето внимание:

"През 1946 г. Гьодел трябваше да стане американски гражданин. Помоли ме да му бъда препоръчител, а за втори препоръчител избра Алберт Айнщайн, който с радост прие. Преди събеседването случайно се срещнахме с Айнщайн, всеки от нас с нетърпение очакваше да види какво ще се случи преди и по време на процедурата по натурализация.

Гьодел, с когото се виждах от време на време в месеците преди въпросното събитие, започна да се подготвя за него по типичния си последователен начин. Тъй като е изключително педантичен човек, той започна проучванията си със запознаване с историята на заселването на Северна Америка. От нея постепенно премина към историята на американските индианци, на различните им племена и т.н. Често ми се обаждаше по телефона, за да ме помоли да му осигуря книги, които прилежно проучваше. Много пъти поставяше въпроси, отнасящи се до това дали историческите хроники са правдиви и дали всички обстоятелства са правилно представени в тях. През следващите седмици Гьодел премина към новата американска история, като основно внимание отдели на конституционното право. Интересуваше се също и от самия Принстън, искаше да разбере например докъде се простират границите на университетското градче. Опитвах се да му обясня, че всичко това е напълно излишно, но това не даде резултат. Той упорстваше в издирването на всички сведения, които го интересуваха и затова му осигурявах цялата информация, която изискваше. Искаше да знае как протичат изборите за общински и градски съвет, какви са функциите им и какво е името на кмета. Смяташе, че е възможно по време на събеседването да го питат за тези неща и ако се покаже невеж по отношение на града, в който живее, това може да направи лошо впечатление.

Опитах се да го убея, че никой никога не поставя такива въпроси, че те са чисто формални и с лекота ще може да им отговори, че най-много биха могли да попитат какъв е типът управление на страната, какви са функциите на Висшия съдебен съвет и други неща от този род. Въпреки всичко, той продължи с изучаването на текста на конституцията.

Ceгa cтиваме до най-интересното. Един ден той дойде при мен изключително развълнуван и ми каза, че докато четял конституцията за свой ужас открил в нея противоречия и че може да покаже как по напълно законен начин някой може да стане диктатор и да установи фашистка диктатура, което не било предвидено от авторите на конституцията. Отвърнах му, че е твърде малко вероятно нещо такова да се случи, дори и да е напълно прав, в което честно казано се съмнявах, но той упорито се придържаше към тезата си, наложи се много пъти да обсъждаме този въпрос отново и отново. Опитах се да го убедя, че когато отием до Бюрото в Трентън, не трябва да споменава затова по никакъв повод, споменах за този проблем и на Айнщайн: той беше ужасен от това, че на Гьодел са хрумнали такива идеи и сам го помоли да се успокои и да не oбсъжда повече този въпрос.

Изминаха още няколко месеца и най-после дойде време за събеседването. В уречения ден взех Гьодел с колата ми. Той седна отзад и след това отидохме да вземем Айнщайн от къщата му на Мърсър стрийт. След това поехме към Трентън. Докато шофирах Айнщайн се извърна назад и попита: "Е, Гьоде, наистина ли си подготвен за събеседването?". Разбира се, този въпрос смути напълно Гьодел, което беше истинската цел на Айнщайн - той беше силно развеселен от тревогата, която се четеше по лицето му. Когато стигнахме в Трентън, бяхме въведени в една голяма стая и макар обикновено препоръчителите да бяха разпитвани отделно от кандидатстващия за гражданство, заради известността на Айнщайн беше направено изключение от правилото и ние тримата бяхме поканени да седнем заедно, Гьодел седеше между нас двамата с Айнщайн. Чиновникът попита първо Айнщайн, а след това и мен дали смятаме, че Гьодел ще бъде добър гражданин. Уверихме го, че това със сигурност ще бъде така, че той е изключителен човек и т.н. Тогава той се обърна към Гьодел и каза: "Е, господин Гьодел, откъде сте?
Гьодел: Откъде съм? От Австрия.
Чиновникът: Какъв тип управение имате в Австрия?
Гьодел: Беше република, но конституцията беше така направена, че в крайна сметка се установи диктатура.
Чиновникът: О, това е много лошо. Такова нещо не може да стане в нашата страна.
Гьодел: О, не само може, ами мога и да го докажа.

От всички възможни въпроси чиновникът беше засегнал тъкмо този. По време на разговора между двамата ние с Айнщайн бяхме направо ужасени. Слава богу, чиновникът беше достатъчно интелигентен, за да успокои Гьодел и да прекрати разговора с думите: "Бобоже господи, нека не се занимаваме повече с този въпрос". За наше облекчение, това беше краят на събеседването."